Стивън Ериксън - Сакатият бог

Бойците на баргастите все още стояха в резерв. Абрастал препусна към Боен главатар Спакс, който чу тропота на копитата на коня й и се обърна.

Тя дръпна юздите до него.

— Никога не съм се къпал в море от кръв, Огнекоса. Как беше?

Кралицата погледна надолу и видя, че е плувнала в кръв. Тръсна меча си и го забърса в хълбока на коня.

— Колко бързо се придвижиха перишите?

— Добър бяг — почти като Бели лица в набег. Ако им е останало нещо, след като излязоха от долината, би трябвало да са почти на позиция… но, ваше величество, видяхте сама колко се запътиха натам. — Спакс поклати глава.

— Могат поне да ги забавят.

Бойният главатар сви рамене.

— Зависи от разположението на терена. Ако се наложи да задържат широк фронт… ще е за съвсем малко.

Абрастал изруга, после каза:

— Добре. Боен главатар, вземи воините си и теблорите и се придвижете колкото може по-бързо в помощ на перишите — каквото успеете да постигнете, разбрано?

— Пращаш ни на смърт, Огнекоса.

— Да — изръмжа тя в отговор. — Показвам ти каквото имам. Ти ми покажи любовта си.

— Не се оплаквам, просто казвам.

— Ние ще ви прикриваме.

— Ваше величество, не можете да удържите срещу контраатака.

— Ще ви прикриваме толкова дълго, колкото се наложи — заяви твърдо Абрастал. — Хайде тръгвай, Боен главатар.

— Ако не се срещнем отново, Огнекоса, трябва да ти кажа… Взех, че хвърлих семето си в дъщеря ти.

— Богове на бездната!

— Ще има да му гукаш на стари години на изтърсака — ще знаеш, че е мое, щото ще има моите очи.

— Просто тръгвай, Блудния да те вземе!

Спакс се изсмя, вдигна брадвата си и я размаха в кръг над главата си.

Белите лица наскачаха като един и затичаха — на изток.

Впечатлена, Абрастал се загледа мълчаливо след тях.

Спакс проследи погледа й.

— За това живеем, Огнекоса, да. Ще се отчетем добре, обещавам ти. — Вдигна очи към нея. — Пейте песни за нас и не забравяй да кажеш на дворцовите си поети, че Гилк е с едно „к“.

Тя го погледна намръщено.

— А как иначе да е, глупако?

— Сбогом, кралице моя — отвърна Спакс, поклони се и се обърна.

Когато се отдалечи на десетина крачки, Абрастал извика след него:

— Спакс?

Бойният главатар погледна през рамо.

— Момче или момиче, ще се погрижа да бъде наречено на теб — но това е единственото благодеяние, което ще получиш.

Баргастът се ухили, размаха брадвата и затича след бойците си.

Теблорите поеха след Белите лица, а тя се обърна и огледа легиона си.

Отстъпваха, разбира се — тежките колансийци не си поплюваха. Абрастал намести дръжката на меча в ръката си и сбра отново юздите. „Хайде да ги накараме да ни запомнят.“

Канеше се да срита коня напред, когато вляво от нея изтътнаха копита и до нея спря вестоносец.

— Ваше величество!

— Каква е новината?

Вестоносецът — пиконосец от Блуроуз — отдаде чест.

— Благопожелания от принца, ваше величество…

— Благопожелания? Боговете да ме вземат… прощавай. Кажи.

— Ваше величество, Чистият Форкрул Ассаил е мъртъв. Само Ассаил със смесена кръв останаха да командват. Принцът ви уведомява, че е изтеглил силите си от колансийските позиции. Окопал се е в отбрана по линията на катапултите в долината и ще задели една трета от силите си там…

— Моля? Една трета?

— Да. Принцът ви уведомява, ваше величество, че е на път към позицията ви.

Абрастал се огледа и изруга.

— Уведомете принц Брис, че няма да е зле да побърза.

Вестоносецът обърна уморения си кон и се отправи обратно в галоп.

„Проклета да съм, но тези пиконосци знаят как да яздят. И проклета да съм, ако не е хубав. Ако двамата преживеем това, младежо, така ще те яздя, че никога няма да го забравиш.“

Въздъхна, тръсна глава, изсумтя и смуши коня си.

— Знамето ми до мен! Хайде, напред след проклетата си кралица!

Бяха намерили дрехи и броня за принца и сега той стоеше с Араникт и гледаше как войниците се окопават по линията на катапултите. Други пренасяха на носилки ранените назад, трети събираха годни за бой оръжия по полето. И всичко това се надзираваше от някакъв младеж, още почти момче, яхнал К’Чаин Че’Малле.

Брис все още се мъчеше да дойде на себе си — не знаеше как Араникт бе успяла да го спаси, нито как самата тя изобщо бе оцеляла от това спускане в безжизнения лабиринт. Докато беше все още в полусъзнание, беше чул откъслеци от разговор: изглежда, тримата чужденци, Фейнт, Прешъс Тимбъл и Емби Боул, имаха пръст във възкресяването му. А след това бе доловил името Маел .