Стивън Ериксън - Сакатият бог

Течението го издърпа от тинята и го понесе към толкова пълен, толкова абсолютен мрак, че той позна в него самата Бездна.

„Спасих своите, спасих скъпите си войници… нека продължат да се борят. Нека си поемат дъх, в дълг и облекчение, във всяка стъпка и мяра на това да си жив. Направих това, което трябва да направи един принц, всеки принц. Техол, гордей се с мен. Араникт, не ме проклинай.“

Скръбта на вековете го обкръжи. От тази единствена река не можеше да има спасение. „Не скърбете. Всички трябва да стигнем до това място.“

„Приятели мои, време е да си ида…“

Невероятно… усети как две ръце го стиснаха отзад, корави като желязо на раменете му. И груб глас изсъска в ухото му:

— Не бързай толкова.

Фейнт стоеше плътно до Араникт. Атри-Цеда бе навела глава, с изпънати напред ръце… но ръцете й до лактите се губеха в издуващ се сиво-кафяв облак и от лактите й се стичаше вода. Въздухът около нея бе наситен с миризмата на развала от залети от прилива плитчини.

Виждаше изпъкналите жили по врата на Араникт, напрягащите се мускули на раменете й. И нещо бавно притегляше Атри-Цеда напред — онова, което се таеше вътре в кипящия облак, сякаш искаше да я издърпа в зейналата си паст.

До тях Прешъс Тимбъл бе паднала на колене и пищеше.

Бяха видели Брис Бедикт там, на върха на първия насип — видели бяха изправените камъни, надигнали се от земята около него: как избиха нагоре през пръст и чакъл, почти черни от мръсната тиня. Видяха как се разпаднаха бронята и дрехите на принца, а след това тъмното гъмжило по бялата кожа — татуировки, руни — изникваха и се откъсваха, кръжаха бясно около него и след това връхлитаха безмилостно към Форкрул Ассаил.

А след това Брис Бедикт изчезна във вихрения сумрак, гъст и непроницаем, въртопът се разпростря и погълна огромните менхири.

Араникт започна да вие… теглеше я напред… и Фейнт изведнъж разбра. „Тя го държи. Държи принца! Богове…“

Фейнт се олюля към Атри-Цеда… но нещо я спря, убийствено студен натиск, отхвърли я назад и тя се закашля и изплю кръв.

Ръцете на Араникт бяха потънали почти целите в облака. И сега Фейнт успя да различи думите във виковете й:

— Маел! Проклет да си! Помогни ми!

Фейнт пропълзя до Прешъс Тимбъл.

— Стига си пищяла, вещице! Погледни ме! Погледни ме!

Но очите, които се впиха в нея, бяха на обезумяла жена.

— Не мога да й помогна! Не виждаш ли? Отиде твърде далече — твърде дълбоко — как изобщо е жива? Невъзможно е! — Прешъс Тимбъл запълзя назад като рак. — Изгубена е! Изгубена е завинаги!

Фейнт я зяпна и думите й бавно се утаиха в ума й. „Но това е нечестно. Не и такава любов… не! Не можеш да я отнемеш — не смей да я убиеш!“

— Прешъс! Какво мога да направя? Как да помогна? Кажи ми!

— Нищо!

„Върви при Гуглата тогава.“

Обърна се рязко и извади кама. „Маел е Древен бог — и Араникт го знае. Но не може да го помоли както трябва, не и както е сега. Аз обаче няма да стоя тук и да гледам как умира тази любов.“ Острието вряза лъскава диря по лявата й ръка, а след това тя стисна ножа с нея и посече дълбоко и косо и през дясната, под лакътя. Изправи се с усилие и протегна ръце към Араникт.

„Маел… вземи кръвта ми в жертвен дар. Просто я вземи!“

Напорът на тъмния въртоп се опита да я спре, но тя натисна напред още по-здраво… и след това проби, затъна вътре, без да може да вдиша, студът я смрази… видя как кръвта й се разлива като под вода, видя как закръжи по теченията, толкова много… почти изгуби от погледа си Араникт.

Отчаяна — костите й пращяха от непоносимата тежест, — Фейнт направи още една крачка и прегърна Атри-Цеда.

„Маел… да не си посмял… да не си посмял да ми кажеш, че не е достатъчно.“

Прешъс Тимбъл гледаше невярващо как Фейнт се бори да стигне до Араникт. Кръвта, изливаща се от нея, кръжеше на въртоп, гъста и пурпурна в тъмния облак, и сякаш нямаше край.

Някой я хвана — две силни ръце се стегнаха около нея и я вдигнаха от земята. Тя се извърна.

Лицето на Емби Боул беше почти неузнаваемо.

— Това е лоша магия — изръмжа той.

— Спаси Фейнт! Спаси я!

Но той поклати глава.

— Никой не може да оживее там вътре.

— Спаси я, Емби! Заради любовта ми — спаси я!

Той се намръщи, примига, после я погледна в очите.

— Какво?

— Искаш ме, нали? Твоя съм, проклет да си — само спаси Фейнт!

Но той я блъсна настрани и лицето му потъмня.

— Най-хубавото развали! Не те искам, вещице! Не искам да те виждам никога повече!

Прешъс го зяпна неразбиращо, а след това изръмжа: