Стивън Ериксън - Сакатият бог

Изруга и се надигна. Усети поредния тласък от напиращите нагоре редици и му се дощя да може да яхне тази нова вълна. Щяха да завземат проклетата траншея, щяха…

Но пехотата на Евъртайн беше разбутана, плътните редици се накъсаха… и Фивърин изруга, като видя напиращите през тях високи сафии, с яркожълтите им очи от проклетия опиат, който взимаха преди битка, с гъстата пяна по устата им.

— Отворете им път! — изрева капитанът. — Отворете им път!

Но заповедта бе ненужна — нищо не можеше да спре сафиите с копията, не и толкова близо до врага.

С лека броня, пъргави и подвижни, воините залазиха нагоре като паяци. В едната ръка държаха копията си, а в другата — нещо като кирки, всъщност повече приличаха на остри извити нокти — забиваха ги в мъртва и умираща плът и се издърпваха още нагоре.

След малко първата линия на сафиите стигна до върха, прехвърли се и се скри от поглед.

Писъците от първата траншея се усилиха.

— След тях! — изрева Фивърин. — След тях!

И тръгнаха отново нагоре.

Успяха някак да го вдигнат на крака. Но умът му си остана изгубен сред оглушителния рев. Беше обкръжен от офицери, трупаха се лечители, а далечният грохот на битката кънтеше над долината и го разтърсваше неспирно.

Помъчи се да осмисли хаоса в главата си. Чу писъци, ужасни писъци, надигащи се на вълни от паника и страх, но дори това изглеждаше твърде далечно. „Твърде далечно, да. Онзи глас… толкова далечен.“ Избута рязко помагачите си настрана, след това се олюля и най-сетне успя да различи думите, източника на онези отчаяни писъци.

„Сестро Благоговение!“

Отговорът й дойде на свиреп порой.

„Брат Усърдие! Вашата битка е отвличане! Атакуват ни! К’Чаин Че’Малле! Т’лан Имасс! Не можем да удържим — богове, каква касапница!“

Усмири я с вик, силен като шамар през лицето. „Трябва да удържите! Идваме!“

Огледа се и видя паниката в очите на Разводнените — бяха я усетили, чули бяха паническите й викове.

— Мирно! — изрева той. — Слушай моята заповед! Поддържай отбраната на двете най-долни полоси — останалите да се оттеглят към високия път — трябва да тръгнат на изток към Шпила колкото може по-бързо! Оръжия, броня и мех с вода, нищо повече! Имате една камбана време да изведете двайсет и пет хиляди войници на пътя!

— Благословен Чист, перишите ни предадоха!

Той махна презрително с ръка.

— Оставете ги. Ще събудя Акраст Корвалайн — ще залича враговете пред нас! Чакай! Искам силите ни от левия фланг да контраатакуват — във вражеския фланг, — искам онези болкандо и баргастите да бъдат изтласкани от бойното поле! Хайде, разчистете ми път към втората полоса!

Светът сякаш трепереше под краката им. Докато слизаше към десния фланг, огледа набързо битката. Проклетите ледерии се сражаваха сякаш бяха слепи за поражението си — а то ги чакаше, в това нямаше съмнение. Дори без гласа му не можеха да се надяват да пробият защитата му.

„Но ги искам на колене, с празни ръце и наведени глави. И моите войници ще се вдигнат от окопите и ще тръгнат сред тях, размахали оръжия. Нито един ледериец няма да оставя тук — нито един!“

„А щом ги покося, ще се обърна към другия фланг — той е по-силен, виждам го, Белите лица остават в резерва — но никой там не може да се надява, че ще ме спре. Ще бъдат задържани на място от контраатаката. Ще ги имам всички!“

Почти точно под себе си видя плътна маса ледерии, над които се развяваше знаме, и там, за негово удивление — двама К’Чаин Че’Малле. Войници Ве’Гат, единият яхнат от фигура в люспеста броня, другият с празно седло. Стояха от двете страни на самотен ездач, който се мъчеше да оформи връх на клин и да си пробие път нагоре към първия насип.

„К’Чаин Че’Малле ще трябва да избием по трудния начин — а сестра Благоговение е изправена пред цяла армия от тези същества! Бяхме самоуверени. Бяхме глупци, като си помислихме, че им липсва хитрост.“

„Виждам те, командире. Теб ще сваля пръв.“

„Ти си първият, който ще коленичи. Първият, който ще се покори на екзекуцията.“

Продължи бързо надолу. Лабиринтът в него се съживяваше.

Ледерийската магия запращя на сива мъгла, надигна се и заля редута с катапултите. Тела избухнаха на пурпурна мъгла. Побеснял, Усърдие се пресегна в ума си и намери шепата отдельонни магове. Строши им черепите с една дума.

Стигна до рампата и зае позиция над втората полоса. На разстояние по-малко от един хвърлей на стрела ледерийският командир бе стигнал до върха на насипа — Ве’Гат разчистваха пътя му със свирепия замах на алебардите си, които отпращаха във въздуха посечени тела.