Стивън Ериксън - Сакатият бог

— Ще те гоня, Емби! Ще те хвана, където и да идеш! Година след година, ще те преследвам, заклевам се! Няма къде да избягаш от мен — разбираш ли ме? Няма!

— Мразя те!

— Единственото място, където можеш да избягаш от мен… е там ! — И посочи издуващия се облак от кръв, който скриваше Фейнт и Араникт.

Емби изрева като животно, обърна се и се хвърли в пурпурния облак.

Прешъс Тимбъл падна на земята и изпъшка:

— Богове на бездната… Какъв глупак!

„Дръж се, моя любов! — прошепна глас до ухото на Фейнт. — Някои закони дори Древен бог не може лесно да отхвърли. Но се опитва.“

Фейнт усещаше, че животът я напуска. Лежеше в краката на Араникт — усещаше ги студени като ледени пръчки. Бяха ли отворени очите й? Виждаше само червеното от собствената си кръв.

— Суитист, ти ли си?

„Винаги съм знаела, че имаш романтична жилка. Да направиш такова нещо!“

— Умирам.

„Така изглежда. Съжаляваш ли за своя миг на лудост?“

Фейнт поклати глава… или поне се опита.

— Само ако се провали.

„Е, колко често съжаляваме при успехи?“

— Достатъчно ли е, Суити? Това е всичко, което имам.

„Във вода си, глупачко, разбира се, че изглежда много — а ако останеш тук повече, със сигурност ще я изцедиш всичката. Жалко, че не мога да ти помогна. Жалко, че не мога да помогна и на двете ви, но аз съм само призрак, нали така. Е, може би дори не съм и това. Може и да съм само глас в главата ти, Фейнт, породен от някакво странно и неуместно чувство за вина.“

— О, благодаря ти за утехата.

Нечий крак я удари в главата и почти я зашемети. Тя се замята безсилно в ръцете, които шареха по тялото й — опипаха едната гърда, продължиха надолу — а после се върнаха нагоре и стиснаха.

Някой я вдигна от тинята и я метна на кокалестото си рамо. Тя усети как една ръка стисна и след това пусна бедрото й, усети как пръсти се плъзнаха по коляното й, докато ръката се протягаше към… към какво?

Глухо пъшкане — и Фейнт усети как краката на непознатия се хлъзнаха, избутани назад от непреодолим натиск… а след това петите се забиха здраво и… невероятно… усети как непознатият върви срещу течението. Една стъпка, после втора. Още една…

Емби Боул се измъкна от пурпурния облак. Фейнт висеше отпусната на рамото му. Другата му ръка бе изпъната назад и Прешъс видя как се напряга, видя го как се наведе напред — и след това от облака се появи Араникт, хваната за колана на кръста… а след нея — голият Брис Бедикт.

Облакът се взриви и се разпадна на локва ледена вода.

Четиримата се свлякоха на земята, Фейнт почти до вещицата. Кръвта все още пулсираше от посечените й ръце. Прешъс ги стисна в треперещите си длани и целебните заклинания се изляха, понесени от дъха й.

Разтърчаха се войници. Викове изпълниха въздуха.

Ръцете на Прешъс Тимбъл се стегнаха върху раните и след миг под дланите й вече имаше само зараснали белези и тя усети пулса на Фейнт. „Но… богове, ето го — напипвам го. Той е… мек.“ Внезапен кикот се изтръгна от гърлото й — кикот от облекчение. Винаги беше мразила каламбурите, като всяка благопристойна жена. Погледна намръщено белезите. „Чакай, откъде все пак получих тази сила?“ Вдигна очи и видя Емби Боул, проснат неподвижно върху калната земя. Зад него войниците се бяха струпали около Араникт, която бе на колене, положила в скута си главата на своя принц.

А после видя, че едната ръка на Брис помръдва под наметалото, което някой бе хвърлил отгоре му.

„Не може да бъде.“

Фейнт се размърда, простена, отвори очи и погледът й се съсредоточи върху вещицата.

— Не съм ли умряла?

— Не. Току-що те изцерих. Атри-Цеда също се измъкна. Както и принцът. Кръвта ти откупи изход… макар че как тази рядка пикня, която наричаш кръв, успя да задоволи Древен бог, никога няма да разбера.

— Какво… но как? Кой ни спаси? Кой ни измъкна?

Проснатият наблизо Емби Боул се закашля.

Прешъс Тимбъл поклати глава.

— Единственият, който можеше, Фейнт. Идиотът от Блатото на Черното псе.

Менхирите, изригнали около принц Брис Бедикт, разбиха насипа на шейсет крачки околовръст и хвърлиха във въздуха сражаващите се войници — телата падаха в окопите, докато грамадите от пръст и камъни се изсипваха отгоре и заравяха живи десетки други.

Ве’Гат под Гръб реши да избяга от хаоса — скочи напред, прехвърли окопа и стъпи пред изправения зад него Форкрул Ассаил. Преди малко алебардата на К’Чаин Че’Малле се беше счупила и сега той размахваше двуостра брадва в едната си ръка и крив меч в другата.