Стивън Ериксън - Сакатият бог

— Виждам те! — изрева Усърдие.

Конят под Брис Бедикт рухна и докато измъкваше крака от стремената и скачаше настрани, за да не го затисне, той видя огромната стрела, забита дълбоко в гърдите му. Успя да стъпи на краката си, присви се и вдигна за бой зацапания си с кръв меч.

Траншеята долу гъмжеше от колансийска пехота, с вдигнати нагоре пики. От двете страни на принца Ве’Гат отбиваха контраатаките по фланговете и жестоката им сеч уширяваше пробива още повече.

В мига, в който се изправи, две извикани с убийствена сила думи го поразиха като юмрук, отметнаха главата му назад и Брис изведнъж се озова под обсада.

Форкрул Ассаил го беше намерил. „Най-сетне. Видя ме. Видя ме и искаш да съм първият. О, посрещам те с най-голяма охота!“

Вдигна глава и срещна погледа на Чистия.

— Виждам те! На колене! ПОДЧИНИ СЕ НА ВОЛЯТА МИ!

— Виждаш ли ме? Кажи ми, Ассаил, кого виждаш?

— Ще ти заповядам… Ще взема всичко, което е в теб…

Брис Бедикт, Кралски защитник и принц на Ледер, разпери широко ръце и се усмихна:

— Вземи ме тогава.

И от душата му, от един дълбок, неосветен свят на тиня и натрошени кости изведнъж се раздвижиха и надигнаха тъмни валма, а от този вихър изплуваха… имена . Порой, стихия от имена.

— Седен Тар, бог закрилник на семиите, Хараватан на Речния народ, Ю’тюн Дра Планинските очи, Жената на небето над Ереститидан, Блажения Хайлар Двурогия на елананите, Итковас Бог на ужаса сред К’оллас К’Чаин Че’Малле от гнездото Етилас… — И имената се надигаха безкрай, понасяха се в ума на Брис Бедикт едно след друго. — Тра Телор на Близначните реки, Пролетния сеяч сред граланите, Адаст Лунното лице сред корсоните…

Всички забравени богове — и всяко име се понасяше през яростния порой на лабиринта на Форкрул Ассаил — през ужасяващата сила на гласа му, на думите и цялата тяхна магия. Брис усещаше как част от него се откъсва изтръгната, удавена във вихрения поток на тези имена.

Нямаше спиране. Чистият го бе намерил точно така, както искаше Брис — докато язди начело на армията си, докато се сражава между двама К’Чаин Че’Малле, докато избива врага. „Намери ме — беше се молил, — очаквам те. Намери ме!“

Веднъж започнал, пороят нямаше спиране. Сила се хранеше със сила и горивото й бе справедливостта. „Нека се знаят. Всички забравени богове. Всички техни забравени народи. Всички отминали векове, всички изгубени тайнства. Този безкраен поток на възход и падение, на блян и отчаяние, на любов и примирение.“

„Заслужават да бъдат назовани. Още веднъж. Един последен път.“

„Вземи ги, вземи ме. Ти, с твоята сила в думите, аз — с моята сила в имената. Без мен твоите думи са нищо.“

„Ела, нека се погълнем един друг.“

Вече можеше да види Чистия с изумителна яснота: висок, стар, изпънал едната си ръка напред, пръстът сочи право към него, но Ассаил стоеше неподвижен и замръзнал… не… Брис присви очи. Той рухваше . Лицето му се беше изопнало в маска, изтъняло над костите отдолу. Очите му плачеха с червени сълзи, устата му бе отворена, зинала конвулсивно… сякаш имената се изливаха през гърлото на Чистия, сякаш го давеха в своя порой.

Душата на самия Брис се разкъсваше. Светът — тази долина, тази битка, всичко — се разпадаше. Вече усещаше натиска на морето, усещаше краката си затънали до прасците в кал, а течението бушуваше покрай него, стържеше плътта от костите на душата му, а все още имаше още да даде.

Облаци тиня се вдигаха и кипяха около него… губеше взора си… нещо заслепяваше душата му, нещо ново, неочаквано.

„Все едно. Почти свърших с него… не, имената няма да секнат, не могат никога да секнат, а щом моят глас свърши, ще бъде друг. Някой ден. Да съхрани онова, което иначе би се изгубило завинаги. За теб, Форкрул Ассаил, затаих едно последно име — онова, което ще сграбчи живота ти и ще го отнесе в мрака.“

„Името на вашия бог, Форкрул Ассаил. Мислехте, че е име забравено.“

„Но аз помня. Помня ги всички.“

Заслепен, оглушен от някакъв неведом рев, усетил как последният къс от душата му се изтръгва, Брис Бедикт се усмихна и изрече последното име. Името на убития бог на Форкрул Ассаил.

Чу как Чистият изкрещя, когато мощта на името го връхлетя. Защото този бог, единственият от всички други, не дойде лишен от своя народ. Този бог течеше в душата на собственото си дете.

„Не е добре да изоставиш собствените си богове, защото когато се върнат, особено тъй нечакано, те са крайно отмъстителни.“