Стивън Ериксън - Сакатият бог

В отговор войниците вдигнаха щитовете на гърбовете си и започнаха да затягат ремъците.

Абрастал изсумтя.

„За какво са ми думи?“

Синдекан заговори:

— Искате да забавим врага ли, или да го спрем?

— Не сте достатъчно, за да ги спрете, командире, и го знаете. Ако мога, ще ви заделя моите баргасти и теблорите — но те може да закъснеят за битката.

— Ще държим докато пристигнат, ваше величество.

Абрастал помълча за миг, а после извика:

— Това, което съм видяла досега от вас, периши, бяха пръчки в задниците, и много добри маршове, и нищо повече. Е, сега е шансът ви да покажете на света какво можете в един истински бой.

Изглежда, го понесоха — било от смирение, било от срам. Беше очаквала вълна от гняв, но не забеляза нито искра. Погледът й отново се върна на лечителя.

— Синдекан, ще трябва здраво да се потрудите, за да вдъхновите тази сган — отчаяни са.

— Да, ваше величество. Но днес това не е слабост. Ще го покажем на света.

Тя го изгледа за миг, после каза:

— Вярвам, че ще простите на моите баргасти, ако се обърнат с лице към вас, докато преминете.

Мъжът само кимна.

— Сбогом тогава. Ако справедливостта наистина съществува, може би вашият Смъртен меч ще е с вас, макар и само духом. Опитайте се да бъдете равни на мярата й, всички, и може би наистина ще намерите отново честта си.

Обърна коня и пое обратно.

Вестоноската подкара до нея и Абрастал й каза:

— Препусни напред и уведоми Боен главатар Спакс, че перишите ще преминат, за да заемат позиция на очаквания път на колансийското подкрепление. Ще минат южно от нашата позиция в бърз бяг — но трябва да обърне воините си с лице към тях, докато преминат. Повтори.

Вестоноската повтори дума по дума.

— Добре. Тръгвай!

Загледа се след младата жена. „Бях ли изобщо толкова млада някога? Проклятието на благородничеството е, че сме принудени да израснем прекалено бързо. Но пък виж се само — циците ти едва са напъпили, а вече си в разгара на проклета война.“

„А аз дори не мога да си спомня името ти.“

„Но ако двете преживеем това, пращам те да учиш бродерия и година-две флиртуване с художници, музиканти и прочие непрокопсаници.“

Кралицата на Болкандо изръмжа през зъби, поклати глава, изправи се на стремената и огледа намръщено предните линии на възлюбления си легион.

Още не бяха завзели първите окопи — а склонът бе грамада от мъртви и издъхващи войници, грамада, която ставаше все по-висока с всеки миг. „Блудния да ме дръпне дано — хванали са ни за топките. Трябва да натиснем по-силно — никакъв напредък дотук. Време е за сафиите значи — стига очите на всички да са пожълтели вече от онази «слюнка за кураж», с която се тъпчат преди битка. Би трябвало да са се натъпкали добре.“

Но правеха ли всички нещо повече от повърхностни жестове? „Четиринадесета дъщеря — можеш ли да ме чуеш?… Помислих си, че не. Бих искала да видя през очите ти сега, просто за да разбера как стоят нещата там. Би трябвало вече да си в проклетия залив. Би трябвало да си на добра позиция, за да виждаш… всичко.“

Отново тръсна глава — твърде много неща се въртяха в проклетия й череп.

Конят й се уморяваше и тя забави ход — можеше да й се наложи след малко да го пришпори да препусне. „Кралицата взима меча и показва лицето си под маската. Но светът не трепва, както би трябвало, защото маската пада едва пред лицето на смъртта. Съпруже, скъпи мой, този път твоята жена май наистина прекали.“

Извади меча си, докато се приближаваше — командирът на сафиите стоеше вдясно от кралската свита, впил очи в нея, както и всички останали. Тя посочи с меча право към него и той изведнъж изправи рамене, сякаш зарадван, вдигна копието си в едната ръка, а след това…

След това сафиите затанцуваха в буйна възбуда. „О, колансийци. Представа си нямате какво ще ви удари.“

Капитан Фивърин, Девета кохорта на легион Евъртайн, се хлъзна надолу по кървавата грамада от тела. Руга чак докато не стигна подножието и не се блъсна в пищялките на войници, опитали се да направят същото като него. Беше изгубил от погледа си собствените си бойци — все още останалите живи, — но такива подробности вече не бяха от значение. Единството сцепление, което оставаше, бе това, която отличава живо от мъртво.

Това беше касапница. На два пъти за малко бяха преодолели първата траншея, но и двата пъти бяха изтласкани от катапултите: огромните стрели пронизваха десетки тела, кръвта плющеше на пороен дъжд, мъже и жени се мятаха като парцалени кукли. Пръснати от ударите щитове събаряха войниците на колене. Брегът на първия насип бе непрестанен гаден порой от всичко, което може да се излее от човешко тяло — изливаше се върху посиняващи ръце и крака, върху зяпнали невиждащи лица, разкъсана броня и сплетени в смъртта прегръдки.