Стивън Ериксън - Сакатият бог

Кругава се помъчи да се задържи на крака, но залитна и рухна на колене. Страната на лицето й, откъдето стърчеше дръжката, запулсира. Ръката й посегна нагоре и се удари в увитата с кожа дръжка. Ножът все още бе забит през гърлото й и дробовете й се пълнеха с кръв. Отвори уста, но не можа да вдиша.

Танакалаян крещеше:

— Те излизаха! Не можех да позволя това! Ассаил! Ассаил! Щеше да ги удари! Щеше да ги убие!

Тя се надигна с усилие и извади меча си.

Той отстъпи назад.

— Спасих боговете ни!

„Глупак — ти уби един от тях! Не чу ли как умря?“ Светът почерняваше от всички страни. Гърдите й бяха натежали, все едно че някой бе излял разтопено олово в дробовете й. „Благословени Вълци! Не исках това! Мръсен убиец! Този ден… толкова подъл… толкова… човешки.“ С кръвта, изливаща се по брадичката й, Кругава тръгна напред.

— Трябваше да я отстраним! — викна Танакалаян. — Не разбираш ли! Не…

Първият й замах го удари отдясно, натроши ребра и се вряза през дроба, преди да се забие до средата на гръдния кош. Ударът го надигна от земята и го запокити на три крачки вдясно.

Изумително, но той падна на крака сред резачите — кръв и парчета месо се изсипаха от огромната рана в гърдите му.

Кругава отново настъпи. „Сила за още един. Сила за…“ Вторият й удар отпра горната половина на главата му, острието се хлъзна точно под очите му. Отсеченото теме се завъртя по хлъзгавия гръб на меча й, след това настрани, повлякло мозъка и двете полюшващи се очи. Останалото от Танакалаян залитна напред и падна по лице.

Тя се смъкна на колене. Всичкият й дъх бе свършил. Светът забушува в черепа й.

Някой бе коленичил до нея и опипваше дръжката на ножа, все още забит в шията й. Тя избута немощно ръцете му и падна напред по очи. Лицето й се отпусна върху твърдата глина… изровена бразда, само два пръста широка, изпънала се напред под очите й. Загледа как се пълни с кръв.

„Исках… Исках по-добра… по-добра смърт… Но не го ли искаме всички?“

Два оглушителни воя прокънтяха един след друг от позицията на перишите и дивата им сила хвърли в сляпа паника коня на Брис Бедикт. Подплашеното животно за малко щеше да го хвърли, но той успя да задържи пети в стремената и да стисне здраво юздите.

Конят скочи, а след това неочаквано се понесе в бяг право към високия бряг на укреплението.

Брис погледна към върха на високия пръстен вал, но не видя никакви перишки войници. Никакви приготовления за идването му, нищо.

Насочи с твърда ръка коня нагоре по насипа.

Щом стигна върха, дръпна юздите толкова силно, че конят се изправи на задните си крака.

Перишите долу се заизвръщаха към него.

Къде беше Кругава? Къде бяха всичките офицери?

Видя как най-близките Сиви шлемове — почти точно под него в първата траншея — посягат за пиките си, изруга, завъртя коня докато още стоеше на задните си крака и го подкара обратно надолу. Камъни и облаци пръст захвърчаха в бясното спускане. „Богове, можех да ги оставя да свършат с мен още сега!“

„Никой ли не наблюдаваше? Не, всички се бяха обърнали нагоре. Изненадах ги напълно — но какво става в този лагер?“

Подозираше, че никога няма да научи. Яздеше отново по равния терен. Напред и вдясно от него войниците му ледерии вече бяха стигнали първите окопи. Зад ротите гъмжаха екипи и теглеха на позиция тежките катапулти, набиваха клинове под предните шини, за да повдигнат стрелковата дъга.

Врагът бе започнал да стреля от високите укрепления по фланговете на траншеите и убийствените метални стрели врязваха дълбоки бразди в настъпващите редици.

Неговите войници бяха започнали да умират. „Защото аз поисках това от тях. Да умрат в името на едно провалено желание. Аз ги доведох до това.“

„Но… защо? Защо ме следват? Не са по-големи глупци от самия мен. Знаят — титлата ми не означава нищо. Тя е илюзия. Не, още по-лошо, заблуда. Благородството не е нещо, което мога да нося като проклето наметало, обсипано със скъпоценни камъни. Не можеш да го купиш. Не можеш дори да се родиш в него. Благородството, за което говорим, не е нищо повече от подигравка с всичко, което е означавало някога.“

„В никакъв случай не съм благороден.“

„Защо ме следвате?“

„Богове, защо си въобразявам, че имам право да водя? В това?“

Извади меча си. Устата му се изпълни с вкус на пепел. Толкова много заблуди се бяха събрали тук, натежали над този миг и над всички мигове, които предстояха. „Хайде, пробуди се, Брис. Времето е дошло… да си намерим име.“