Стивън Ериксън - Сакатият бог

Обърна коня към най-близкия проход между ротите и препусна срещу врага.

Старши резач Синдекан все още бе на колене до тялото на Кругава, взрян в бледото й безжизнено лице. На равната площадка зад него се бяха събрали всички офицери и ветерани и споровете кънтяха яростно отвсякъде. Ужас, стъписване и смут — воинството на перишите всеки миг щеше да се разпадне.

Синдекан бе най-старият от всички тук. Ветеран от много кампании, войник в дългата безнадеждна битка със запушване на рани и вдъхване на живот в умиращи дробове. И за пореден път можеше само да седи смълчан и да гледа пред себе си поредния си провал.

„Тя дойде сред нас. Храбра, храбра жена. Всички знаехме, че гордостта й е най-големият й враг. Но виж я, дойде при нас. Представям си как това е наранило гордостта й. И все пак, дори над тази своя голяма слабост, накрая тя триумфира.“

„Какво би могло да е по-героично от това?“

Когато най-сетне се изправи — макар всъщност да не беше повече от трийсет удара на сърцето след издъхването на Кругава, — всички гласове заглъхнаха. Той беше ветеранът. Той бе този, към когото щяха да се обърнат сега в отчаяната си потребност за водачество. „О, всички вие, глупаци. Какво да правим? Какво да правим сега?“

Синдекан се покашля.

— Не знам какво стана тук. Не знам дали Щит-наковалня уби млада жена или бог. Нито мога да преценя основанията му да го направи — това е извън възможностите на всички нас.

Един от младите войници извика:

— Брат Синдекан! Ще се бием ли днес?

Беше помислил за това още в мига, в който падна Кругава, и помнеше как погледна към накълцания труп на Танакалаян с мисълта: „Ти си само това, което заслужихме.“

— Братя, сестри, днес трябва да се бием, да!

Отвърна му мълчание.

Беше го очаквал. Нямаше да го последват слепешком — вече не. „Не и след това.“

— Братя, сестри! В нашето паство имаше убийство — бяхме свидетели на това! И като свидетели, станахме част от това престъпление. Трябва да се пречистим. Днес трябва да се бием, за да възвърнем честта си!

„Но кой е проклетият враг?“

И тук старият ветеран се оказа в безизходица. „Вълците да са ми на помощ, не знам. И няма да съм този, който ще реши. Ветеран съм, нали? Да, но единствените мъдри ветерани са онези, които са оставили войната и убийството зад себе си. Не, аз просто съм най-големият глупак сред всички ви. О, добре! Време е да се опрем на безполезното суеверие. Не е ли това, към което се обръщат старите войници, когато всичко друго се провали?“

— Братя, сестри! Трябва да потърсим знак! Трябва да погледнем към света — тук и в този ден! Трябва да…

И изведнъж очите му се разшириха.

Извърнаха се лица. Ококориха се очи…

… принцът на Ледер изникна пред погледите им на върха на високия насип на предния вал на укреплението. Надвисна горе на тесния и разяден ръб… и как се задържа там конят, си остана загадка. След това животното се изправи на задните си крака, копитата заритаха във въздуха, а принцът ги изгледа отгоре с гняв. И в този момент от двете страни, по дължината на долината, отекна грохотът на битката.

„Боговете да ме вземат дано! Май се напиках.“

Бойният кон на Абрастал беше измършавял, но тръпнеше в очакване. „Кучият син обича това — вонята на кръв, писъците — иска ги. Богове, войната е такава треска!“ Тя погледна назад към Спакс и ордата му воини.

— Задръж ги, Боен главатар! Изчакай!

Гилкът баргаст я изгледа сърдито.

— Но колко още? Проклетите ти войници умират — остави ни поне да нападнем и да свалим едното укрепление. Катапултите ви разкъсват!

Знаеше го. Виждаше ужасните загуби, които нанасяха съвършено насочените оръжия, докато легионите й се мъчеха да завземат първата линия на отбраната.

— Казах изчакай, Спакс! Ще ми трябваш с теблора да тръгнете бързо, когато онзи Ассаил открие…

— Но ако всичко при Шпила се е объркало? Огнекоса! Можем да сринем този фланг — просто ни остави да се развихрим, проклета да си!

Но нещо привлече погледа й… тя обърна рязко коня си и се загледа към центъра.

— Кълна се в дебелия чеп на Джеркан! Перишите излизат от окопите си! Спакс!

— Виждам ги! Виждаш ли Кругава?

Абрастал поклати глава.

— Много са далече… слушай, оформи линия да задържи вътрешния ни фланг, Боен главатар. Ако аз командвах онази позиция и видя, че срещу нея няма противник, щях да направя точно каквото те правят сега — навън и по незащитените ни флангове.

— Ще ни видят… — Спакс вече бе до нея с тежка брадва в едната ръка, с копия в другата и с лице, почти скрито от пищния му шлем от черупки — и ще обърнат да ударят фланга на ледериите — Брис няма резерви, които да пазят срещу тях.