Стивън Ериксън - Сакатият бог

Танакалаян отвърна с искрена възбуда:

— Дестраянт Сеток, вълците винаги избират най-слабите сред стадото. Старите, ранените .

Кругава се взря в Сеток.

— Да се хранят ли искат вълците днес, дестраянт? От сърцето на Сакатия бог?

Сеток махна вяло с ръка.

— Кажи на съюзниците си — забравете за нас в тази битка. Няма да напуснем бърлогата си. А когато този ден свърши, ще видим кой ще остане прав. Все едно ще е кой от вас е спечелил — ще сте ранени и главата ви ще се люшка от умора. Ще сте на колене.

— И тогава ще ударят Сивите шлемове! — извика Танакалаян. — Не можеш ли да видиш истината за това, Кругава? Толкова ли си сляпа, че още да държиш на глупавата си заблуда?

Кругава мълчеше. После, след дълга пауза, през която се чуваха само звуците от настъпващите на равнината войски, пристъпи към Щит-наковалня и спря точно пред него.

— Танакалаян — изхриптя тихо, — ние не сме вълци. Разбираш ли? Когато действаме, ние сме привилегировани — или прокълнати — да знаем последствията. Вълците на Зимата не са. Те нямат усет, никакъв усет за бъдещето. Не може да има никакъв култ към Дивото, Щит-наковалня, без знанието за добро и лошо .

Танакалаян поклати глава и очите му блеснаха в злорадо доволство.

— Загубила си, Кругава. Не можеш да спечелиш — вече не съм само аз, нали? Не са дори перишите. Вече си изправена срещу дестраянт, а чрез нея — срещу самите ни богове.

— Това дете е лудо, Танакалаян.

— Не се боя от нея, Кругава.

Странният отговор я порази. Дълбоко потресена, тя вдигна очи и погледна Сеток.

— Дестраянт! Това ли е единствената игра, която играят Вълците?

— Тази игра познават добре.

Кругава избута Танакалаян настрани — вече не беше важен, не беше съществен повече.

— О, да, познават я, нали? Великолепието на лова, нали? Ще говоря на вълчите богове сега и ще е добре да ме чуят.

От Сивите шлемове на Периш се надигнаха викове: обида, възмущение, стъписване. Но Сеток само сви рамене.

Кругава си пое дълбоко дъх. Земята под нея вече тръпнеше и скоро силите извън този форт щяха да влязат в бой.

— Вие, вълци, се мислите за вещи в лова. Но не сте ли разбрали? Ние хората сме по-добри в него. Толкова сме добри, че ви преследваме и избиваме от половин милион години. Но не се задоволяваме само с най-слабите между вас, или с ранените. Избиваме всеки един проклет вълк. Може да е единствената игра, която познавате, но чуйте думите ми. Не сте достатъчно добри в нея! — Пристъпи срещу Сеток и видя как дестраянтът потръпна. „Намерих своя момент. Виждам разбирането в очите й — Вълците на Зимата ме чуха. Най-сетне проумяха.“ — Нека ви покажа друг път! Нека отново бъда вашият Смъртен меч!

Но не вълците бяха разбрали. Беше само Сеток и в мига преди вълчите богове да изригнат през нея, тя се завъртя вихрено в ума си. „НЕ! Послушайте думите й! Не можете ли да видите истината — не можете да ловувате тук!“ Но те вече се бяха нахвърлили, разкъсваха я в яростното си настървение да се пресегнат и да впият челюсти в омразното човешко същество.

„НЕ! Обичах ви! Плаках за вас!“

Сеток изпищя. И това бе последният звук, който издаде.

Очите на Кругава се разшириха, щом видя как лицето на младата жена се преобрази в нещо нечовешко. Плътта по ръцете й се пръсна, докато костите сякаш се заизвиваха, за да се изтръгнат навън, черни жили се загърчиха като змии. Тялото й се изпъна, раменете се изгърбиха. Очите лумнаха. С писък, тя се хвърли срещу Смъртния меч.

Зъби… каша от кипнала кръв и гъста слюнка… внезапно извисила се над нея грамада от плът и черна козина… а след това някаква фигура се плъзна покрай Кругава… Танакалаян, забравеният Танакалаян , ножът му блесна и острието се заби дълбоко в гърдите на Сеток.

Последва оглушителен вой. Кругава се олюля и залитна назад.

Кръв плисна от очите на Сеток… тя се дръпна от ножа и замаха с ръце слепешком. Нов вой прокънтя и разби въздуха. От устата и носа й потече тъмна кръв, тя падна по гръб върху стъпалата в пръстта и се присви на кълбо като дете.

— Танакалаян! — викна Кругава. — Какво направи?!

Той беше съборен на земята от ужасния предсмъртен вик, но вече се изправяше, ножът още бе в ръката му. Лицето му я ужаси.

— Това трябваше да е моят ден! Не твоят! Не нейният! Аз съм героят! Аз!

— Тана…

— Това е моят ден! Моят! — И връхлетя към нея.

Тя вдигна ръка, но зацапаното с кръв острие се хлъзна покрай нея и прониза шията й от едната страна до другата.