Стивън Ериксън - Сакатият бог

— Бих посъветвала да бягате, но няма накъде да се бяга. — Посочи с видимо разтреперана ръка. — Виждате ли принца, там долу, на коня зад последните редици? Това е мъжът, когото обичам, и той скоро ще умре. Прешъс — чуй ме. Защити тази позиция с всичко, което имаш в себе си, защото цялата моя сила ще бъде там, долу, с него. Щом Чистият ме открие, ще положи всички усилия, за да ме разкъса жива.

Фейнт се ужаси от раздиращата сърцето суровост на тази жена, оголила душата си така отрито. „И все пак… все пак… ако можех да намеря любов като тази. Ако можех да открия такава любов.“

— Араникт — промълви тя тихо и нещо в тона й накара Атри-Цеда да се обърне. — Ако позволиш, ще стоя с теб.

Видя как очите на Араникт се разшириха, а след това пробягаха встрани — сякаш не можеше да понесе това, което видя в лицето на Фейнт. Атри-Цеда се загледа на север.

— Още не е докоснал силата си. Но е въпрос само на време.

— Може да не му се наложи — каза Фейнт, проследила погледа на Араникт. — Не разбирам много от битки, но не виждам как ще спечелим тази.

— Не сме тук, за да спечелим — отвърна Араникт. — Тук сме просто за да умрем бавно.

И тогава Прешъс Тимбъл пристъпи покрай Фейнт и тихо замълви обвързващите думи. И там, на три крачки отдясно, се изправи Емби Боул, лицето му — като каменна маска, стиснал юмруци.

А призракът на Суитист Сафърънс проговори:

„Фейнт, чувам ехо от… нещо.“

— Нищо не е — промълви в отговор Фейнт. „Нищо освен звука на всичко, което скоро ще изгубим. Какъв е звукът ли? Когато го чуеш, ще разбереш.“

Брис Бедикт яздеше зад резервната линия. Искаше войниците му да чуват копитата на коня му зад себе си, искаше да знаят, че е тук. Тъй че да разберат, че където се поколебаят, ще препусне към тях; когато изпитат нужда от силата на командирската воля, ще им я даде. Яздеше успоредно на редиците и оглеждаше строя. Ротите вървяха стегнато в карета с широки проходи между тях. Дисциплината бе твърда.

От предните редици прозвучаха рогове в знак за последните петдесет крачки от първите окопи на врага. Самотният зов прокънтя в него и Брис за миг се поколеба. „Жива ли е? Дали не даваме живота си за вече изгубена кауза? Дали последният ми жест не е напразен? О, скъпи братко — точно сега няколко окуражителни думи нямаше да ми дойдат зле.“

„Още по-добре да ме разсмееш. Има ли по-подходящ начин да срещнеш мига, в който падаш на колене, от сладкия, волен смях? От онзи смях, който те издига във въздуха, високо над мрачната злост на земята и цялата й мръсна жестокост?“

Вече яздеше от дясната страна на редиците и скоро щеше да излезе на откритото пространство срещу държания от перишите център и да види пред себе си от другата страна как легионът Евъртайн влиза в бой с колансийската отбрана. „Кралице Абрастал, какъв благороден съюзник се оказа. Ако брат ми можеше да научи за това — ако съпругът ти можеше да види това… бъдещето понякога обещава такива неща, че да не вярваш, че може да се окажат нещо повече от мечти, от заблуди, изградени върху неосъществими желания.“

„Вървиш по стъпките на своя живот и онази мечта те зове като маяк, онази мечта те очаква. Не знаеш дали изобщо може да се превърне в реалност. Не знаеш дали дори ако по някакъв начин се натъкнеш на нея, няма да се окаже, че е нещо по-нищожно от това, което е, по-малко от това, което е могла да бъде… стига само да си успял да я задържиш на разстояние, да я задържиш само на ръка разстояние. Вечно грееща пред тебе. Вечно ненакърнена от собствените ти твърде реални недостатъци.“

„Араникт. Как можа да ми дадеш такъв дар? Как можа да ми позволиш да го взема в ръцете си, да го усетя в прегръдките си, толкова топъл и чист?“

„Когато тези мечти в онова недостижимо бъдеще изведнъж се извисят около теб, как може да не бъдеш заслепен от тяхната истинност? Изведнъж то е тук. Изведнъж вече живееш сред него. Защо тогава трябва да се опитваш да се отдръпнеш?“

Яздеше напред и очакваше всеки миг да чуе грохота на оръжията, да се пробуди силата на Акраст Корвалайн… „И трябва да й отвърна по единствения начин, който знам. А когато свърша, знам, че нищо няма да е останало от мен.“ Толкова дълго не бе разбирал какво трябва да направи, ала сега, с пращящите във въздуха енергии, всичко изведнъж се бе прояснило.

„Араникт, обич моя, сега ти имаш най-доброто в мен. Моля се за теб да е достатъчно.“

Излезе пред каретата, дръпна рязко юздите на коня и го обърна срещу укреплението на Сивите шлемове на Периш. Но не можа да види какво става зад стените от пръст.