Стивън Ериксън - Сакатият бог

На стълбите долу имаше Разводнен, пълзеше с усилие нагоре на четири крака и дъхът му излизаше накъсан и хриплив. Сестра Благоговение го зачака нетърпеливо. „Дори с благословената ни кръв човешкото в тях ги прави слаби!“

— Възлюбена сестро!

— Тук съм — отвърна тя.

— Съгледвачите ни се върнаха! Армията на юг!

— Виждам я, да.

— Те са гигантски гущери! Хиляди гигантски гущери!

Сестра Благоговение се стъписа. След това в прилив на внезапна, трескава сила затърси към онази далечна армия… умът й заопипва, още и още… и тя извика:

— Матрона! Но не са останали никакви матрони! На’Рук обещаха! К’Чаин Че’Малле са унищожени! — Осъзна, че вика на глас, и погледна широко отворените очи на коленичилия на ръба на стълбището мъж. — Върни се при отбраната! Да заредят катапултите. Че’Малле няма да губят време — никога не го правят. Върви!

Отново сама, Благоговение затвори очи и се помъчи да укроти двете си сърца, затупали бясно в паника. „Брат Усърдие, чуй моя зов. Измамени сме! Противникът пред теб е само заблуда — забрави го. Призовавам те с толкова от армията ти, колкото можеш да отделиш — пред нас са К’Чаин Че’Малле!“ Освободи силата си и зачака, затаила дъх, отговора на своя брат.

И… той не дойде.

От върха на един от насипите Сеток се загледа нагоре по склона към спускащия се брат Усърдие и се намръщи.

— Мястото ти не е тук — прошепна. — Не го ли чувстваш вече? Вълците си взеха тази бърлога — тази бърлога, която бе така добър да направиш за нас. И тук ще чакаме до избрания миг.

Обърна се рязко и очите й обходиха братята и сестрите. Надушваше терзанието им, вдигащо се горчиво от плетеницата окопи, от тези прашни дупки, изсечени в камъка и сухата пръст. Много от тях гледаха към армиите на Болкандо и Ледер, които вече започваха да се спускат в долината, и тя видя стъписването им от това, че центърът на вражеския ред остава празен. Е, не само стъписване — имаше и зле прикрито облекчение. Надушваше го.

„Когато те завладее вълкът, чуваш, вкусваш и надушваш толкова много повече, че зрението сякаш се превръща в по-нищожна сила, заслепена от лицето на истините. Не, по-добре е с призраците, събрани сега в мен. Много по-добре.“

Брат Усърдие слизаше към тях и ето, че Танакалаян също се качи на насипа, обърна се първо да погледне приближаващия се Форкрул Ассаил, а след това към Сеток. Приближи се към нея, но не дотолкова, че зъбите й да намерят гърлото му, ако скочи. Тя забеляза това и не се изненада.

— Дестраянт Сеток. Скоро ще бъдем предизвикани.

В отговор тя се озъби.

Той се намръщи.

— Слушай! Няма никаква полза, ако не можеш да направиш нещо повече, освен да ти настръхне козината и да ръмжиш! Той ще използва Акраст Корвалайн — разбираш ли ме?

— А какъв е поводът за този страх, Щит-наковалня?

— Ассаил не знаят нищо за К’Чаин Че’Малле — разбираш ли? Скрих го от тях.

— Защо?

— За нас няма да е добре, ако Ассаил спечелят днес, нали?

Тя кривна глава.

— Нима?

— Оставаме да се крепим на ръба на ножа — забрави ли? С това, което направим, с това, което кажем или не, всичко пада върху нас. Тук. Сега.

— Щит-наковалня… — Сеток замълча и се прозя пренебрежително, като вълк. — Щит-наковалня, защо прогони Смъртния меч?

— Тя наруши святата ни клетва, дестраянт. Вече ти казах.

— Като се закле във вярност на онази жена, адюнктата.

— Да.

— И тези ледерии и болкандо — те са нейни съюзници? Съюзници на тази адюнкта? — Видя усилващото се безсилие в него, но остана равнодушна.

— Казах ти го!

— Боиш ли се от брат Усърдие? Виждам, че се боиш. Да не би… да ни принуди. Но, Щит-наковалня, искам да знам, от кое от двете се боиш повече? От адюнктата или от брат Усърдие? Представи си го като състезание, ако ще ти помогне. От кое от двете?

Танакалаян погледна към Усърдие, който слизаше към укреплението им, а после — отново към нея.

— Адюнктата е мъртва.

— Не знаеш това, а и няма значение — няма отношение към въпроса, който зададох.

Устните му се извиха в презрителна усмивка.

— Ако е въпрос на неотложност, тогава е брат Усърдие. — От тона му капеше злъч и тя разбра и това — разбра всички съображения, всички емоции, които кипяха у този човек.

Кимна и бавно се изправи. Изви гръб и разкърши ръце и крака.

— Неотложност. Такава лъжа. Едното е близо, другото — далеко. Тъй че… бой се повече от това, което е близо. Но, виждаш ли, неотложността има две страни. Тази, която виждаш, е сегашната, но има и друга, онази, която ще намериш в края на нещата.