Стивън Ериксън - Сакатият бог

— Ние със Саг’Чурок тръгваме напред. Искам да видя разположението на терена, особено в подножието на Шпила. Ще ни догоните, нали?

— Да. Оная крилата змия къде се дяна пак?

— Откъде да знам? Хайде, тръгвай — ще намеря някой висок терен и ще се видим там. Погрижи се да сме в стегнат строй — не мисля да им позирам на ония копелета.

Калит стоеше близо до Матрона Гунт Мач. Бе скръстила ръце в предпазващ жест, макар да знаеше, че няма да свърши много работа — не и пред това, което идеше. Войните не бяха част от наследството на Елан — малки сблъсъци, да, и кръвни вражди, и набези. Но не и войни. Само че тя вече се бе озовала веднъж в разгара на една война и ето, че сега й предстоеше да се въвлече в друга.

Крехката жена, побягнала от лагера преди толкова време, сега щеше да се е свила от страх при тази мисъл, да е заплакала безпомощна и уплашена.

Но миризмите на К’Чаин Че’Малле я правеха толкова издръжлива, толкова решителна…

„Грешиш в това, дестраянт.“

Обърна се изненадана и погледна надвисналата до нея огромна глава на влечугото, толкова близо, че можеше да я погали.

— От вашия кураж е — настоя Калит. — Това трябва да е. Нямам го в себе си.

„Грешиш. Тъкмо твоят кураж дава на нас сила, дестраянт. Тъкмо човешкото в теб ни води в мрака на битката.“

Калит поклати глава.

— Но не знам защо сме тук. Не знам защо ще водим тази битка. Трябваше да ви отведа другаде — някъде далече от всички. Някъде, където не се налага да се бия и да умра. Място за живот. В мир.

„Няма такова място, дестраянт. Дори в изолация бяхме нападани — от собствените си съмнения, от всички миризми на скръб и отчаяние. Ти и Смъртният меч, и Щит-наковалня, вие ни върнахте в живия свят — дойдохме от място на смърт, но сега ще заемем мястото си сред хората на този свят. Правилно е, че го правим.“

— Но толкова много от вас ще умрат днес!

„Трябва да се борим, за да спечелим правото си на всичко, което искаме за себе си. Това е борбата на целия живот. Има такива, които искат да ни отрекат това право — чувстват, че то принадлежи само на тях. Днес ще заявим, че не е така. Бъди свободна този ден, дестраянт. Ти направи каквото трябваше — доведе ни тук. Смъртният меч и Щит-наковалня ще ни поведат в битка — а мирисът във вятъра нашепва, че ще се съюзим с Т’лан Имасс, за които надеждата за изкупление не е чужда.“

При мисълта за Сторми и Геслер Калит потръпна.

— Защити ги, умолявам те.

„Те ще водят. Това е предначертанието им. Това също е свобода.“

Някакво движение привлече вниманието на Калит. Беше Синн — смъкна се от гърба на своя Ве’Гат, затича няколко крачки напред като безгрижно дете. А след това се завъртя като в танц и се обърна към Калит.

— Червеят гори — нима не усещаш вкуса му? Гори!

Калит поклати глава.

— Не те разбирам, Синн.

Момичето се усмихваше.

— Не можеш да оставиш огъня зад себе си. Щом го намериш, носиш го със себе си — той е в мечовете в ръцете ти. Той е в бронята, която носиш, и в храната, която ядеш, и в топлината на нощта, и в начина, по който виждаш в тъмното. И никога не седи мирно — винаги се движи. Отдръпна се от Имасс, когато те му обърнаха гръб. Но сега те ще разберат, че огънят, който познаваха някога, не ги е напуснал — просто се разпростря . Но може би те бездруго не го разбират — та те дори не са живи в края на краищата. Толкова много забравяш, когато спреш да живееш. — Размаха възбудено ръце. — Точно това бе сбъркано с лагерите на гущерите! Никакви огньове! — Изпъна пръст към Матроната и изсъска: — Ще трябва да ви се напомни за огъня!

Думите хапеха като лед и Калит усети, че е присвила още по-плътно ръце около гърдите си. А миризмата от Гунт Мач до нея изведнъж се вгорчи и дестраянтът разбра какво означава това.

„Уплашена е. Матроната е уплашена.“

Сестра Благоговение се загледа на юг. „Най-сетне врагът показва лицето си.“ Все още бе твърде далече, за да различи нещо повече от плътната тъмна грамада настъпващи легиони. „Числеността им е жалка. Трябват им петдесет или шейсет хиляди, за да се надяват изобщо да пробият отбраната. А както изглежда, тези са конница — какъв фураж трябва да са носили със себе си!“

Погледна наляво. Бурята в залива си оставаше същата — казанът кипеше свирепо, но й се стори някак странно… безсилен. „Онзи, който се крие там, не може да се доближи повече. Акраст Корвалайн е твърде могъщ, докато пие дълбоко от сърцето на Падналия. Твърде късно е за всички тях — станали сме твърде силни. Постигнали сме това, което искахме.“