Стивън Ериксън - Сакатият бог

„Сянката на трон — не е ли това място студено и плашещо? И все пак, Келанвед… наистина ли ни предлагаш помощ? Смееш ли да хвърлиш сянка, която да ни заслони? Да ни защити? Да ни смири в името на човечеството?“

„Някога ви наричах наши деца. Наши наследници. Простете ми иронията. При всичката корист на вашия вид… мислех… мислех… все едно.“

Пресегна се в ума си сред своите следовници и намери когото търсеше. Беше близо — почти зад него.

„Гадателко на кости Горчив извор, от Втория ритуал, чуваш ли ме?“

„Да, Първи меч.“

„Ти си ясновидка. Можеш ли да видиш какво ни очаква?“

„Не притежавам истинска пророческа дарба, Първи меч. Дарбата ми беше да подготвям хората. Това и нищо повече. Била съм самозванка толкова дълго, че не зная никакъв друг начин на съществуване.“

„Горчив извор, всички сме самозванци. Какво ни очаква?“

„Каквото ни е очаквало винаги — отвърна тя. — Кръв и сълзи.“

Всъщност не бе имал причина да очаква нещо друго. Онос Т’уулан издърпа кремъчния си меч, прорязвайки бразда по пръст и камъни. Вдигна поглед към малазанците.

— Дори мощта на Телланн не може да прониже преградите, вдигнати от Форкрул Ассаил. Не можем, следователно, да се вдигнем сред врага в окопите им. Ще трябва да е пряк щурм.

— Знаем — отвърна мъжът на име Геслер.

— Ще се бием за вас — заяви Онос Т’уулан, а след това замълча, объркан от въздействието на думите си върху тези двама мъже. — Наскърбих ли ви?

Геслер поклати глава.

— Не, неимоверно ни облекчавате, Първи меч. Не е това. Просто… Сега е мой ред да попитам. Защо?

— Ако с нашата саможертва — ваша и моя — рече Онос Т’уулан — болката на един живот може да свърши, ако с нашата смърт този един може да бъде върнат у дома… това е достойна кауза.

— Този Сакат бог… той е чужд за всички нас.

— Достатъчно е, че в мястото, което той нарича свой дом, не е чужд.

„Защо трябва тези думи да изтръгват сълзи от тези двама закоравели войници? Не разбирам.“ Онос Т’уулан разтвори ума си към своите следовници.

„Вие чухте. Вие споделихте. Това е пътят, който вашият Първи меч избира — но няма да ви заставя, тъй че питам, ще се сразите ли редом с мен в този ден?“

Горчив извор отвърна:

„Първи меч, избрана съм да говоря заради всички. Видяхме изгрева на слънцето. Възможно е да не видим залеза му. Тъй че си имаме този единствен ден, за да намерим мярата на своята цена. Може би това време е по-малко, отколкото мнозина биха могли да притежават; но също тъй е повече, отколкото мнозина други са привилегировани да познаят. Един ден, за да видим кои и какво сме. Един ден, за да намерим смисъл в съществуването си.“

„Първи меч, приемаме с радост възможността, която ни даде. Днес ние ще бъдем твоите ближни. Днес ние ще бъдем твои сестри и братя.“

На това Онос Т’уулан не можа да намери отговор. Поколеба се сякаш дълго, много дълго време. А след това от дълбините на съществото му се надигна странно чувство, усещане за… за разпознаване .

— Значи ще сте мои ближни на този ден. А сред своите ближни, не съм ли най-сетне у дома? — Беше изрекъл тези думи на глас и щом се обърна, видя изненадата на лицата на двамата малазанци. Онос Т’уулан пристъпи напред. — Малазанци, известете своите К’Чаин Че’Малле. Всеки в своето време, нашите два народа сме воювали срещу Форкрул Ассаил. На този ден, за първи път, ще го сторим като съюзници.

На петнайсет крачки назад Ловецът К’елл се изправи и вдигна двата си меча и Онос Т’уулан усети, че змийските му очи са впити единствено в него. И също вдигна оръжието си.

„Още един дар значи, на този сетен ден. Виждам те, К’Чаин Че’Малле, и те наричам свой брат.“

Геслер изтри очи — не можеше да опише дълбочината на чувствата, които го бяха обзели.

— Първи меч — извика той с предрезгавял глас, — колко от воините ви са тук?

Онос Т’уулан се поколеба.

— Не знам.

Друг Т’лан Имасс, който стоеше зад Онос Т’уулан, проговори:

— Смъртни, ние сме осем хиляди шестстотин осемдесет и четири.

— Черният дъх на Гуглата! — изруга Сторми. — Геслер… Т’лан Имасс в центъра? С Ве’Гат от двете страни и К’елл на фланговете ни?

— М-да. — Геслер кимна. — Първи меч, знаеш ли Нащърбените зъби…

— Геслер — прекъсна го Онос Т’уулан. — И аз като теб съм ветеран от кампаниите в Седемте града.

— Всъщност да де — отвърна Геслер и се ухили. — Сторми, смукни малко масло и накарай гущерите ни да се задвижат. Не виждам смисъл да губим повече време.

— Добре, а ти?