Стивън Ериксън - Сакатият бог

„Лошо. Много лошо.“

На четирийсет крачки напред успоредно на долината минаваше издигнат път, чиято страна откъм тях бе укрепена с огладени речни камъни. Преди него имаше ивица разорана земя, оставена на угар от поне две години. Отдясно, на стотина крачки, се издигаха няколко сгради — чифлик откъм нивите, конюшни и хан откъм пътя.

Синдекан продължи напред, като оглеждаше намръщено стръмния скат на пътя. Стигна до него, прибра меча в ножницата и се изкатери горе.

Отвъд пътя незасетите ниви се простираха на една трета левга, накъсани от хаотична плетеница каменни огради.

— Виж, това е по-добре — измърмори той.

Никоя войска нямаше да се зарадва, ако й се наложи да мине през това — дори само стените щяха да я забавят, тъй като бяха високи един човешки бой. Перишите можеха да се раздробят на полукохорти, да влизат в бой една след друга и докато колансийците успееха да си пробият път, битката при Шпила отдавна щеше да е приключила.

„Все пак остава пътят от тази страна обаче. Достатъчно тясно, но къде да натежи отбраната ми? Изобщо не може да се защити. Впрочем, опитът за пробив оттук ще е кошмар… докато пробият. Тъй че хвърлям една кохорта на пет стъпки зад линията и ги чакам. Запушваме ги, не им позволяваме да се развърнат встрани. Ще свърши работа. Би трябвало.“

Обърна се и огледа Сивите шлемове. Задъхани, повечето превити на две или коленичили, гълтаха въздух като риби на сухо. Синдекан посочи към сградите.

— Ранените отиват там. Резачите да тръгват — устройте се колкото може по-бързо. Останалите, изпийте последната си вода, ако вече не сте го направили. Ще държим пътя и отсамната му страна, предимно. Искам две кохорти от другата страна в случай, че пратят части натам. Ако го направят, накарайте ги да си платят, братя и сестри. Сега марш на двайсет крачки от сградите и се стройте там.

Перишите безмълвно станаха и тръгнаха през буренясалото поле.

Синдекан се обърна и погледна по пътя.

Това там не беше ли блясък от върхове на пики?

Погледна навъсено през рамо Сивите шлемове.

— Стъпвай по-живо! Врагът е на пътя!

„Вълците дано ни опазят днес.“

Старши Разводнен Фестиан даде знак и загледа как спусналите се от пътя откъм сушата кохорти се раздробиха, щом навлязоха в полето с каменните огради. Малки отряди затичаха напред да осигурят проходи между стените.

На шестстотин крачки по-натам по пътя се виждаха проклетите периши… но почти бяха зарязали заградените ниви.

Смяташе да влезе в решителна схватка със Сивите шлемове, да натисне напред с тежестта на петнайсет хиляди тежка колансийска пехота, а след това да прати осем хиляди през загражденията и да завземе пътя зад тях. Първо щяха да съкрушат защитниците на самия път, а след това да изтласкат останалите през полето до самия ръб на долината, откъдето единственото отстъпление щеше да е убийствено търкаляне надолу по стръмния склон.

Смяташе да го приключи бързо.

В далечината на изток се открояваше горната третина на Шпила. Всичко отвъд него, по неравното възвишение на провлака, бе скрито в облаци прах и дим. Гледката го смрази.

„А брат Усърдие вече е мъртъв. Убит с подъл магически капан. Сега всичко се крепи на теб, сестро Благоговение. Но ние ще надделеем. Справедливостта е меч, който няма равен. Моля те, сестро, дръж се. Ние идваме.“

Гилимада забави стъпките си, за да се изравни с Бойния главатар, и той я погледна навъсено, докато се мъчеше да си поеме дъх.

— Пратих съгледвач на пътя — войници има на него — каза грамадната жена.

Спакс кимна, но за повече нямаше сили. Не можеше да си спомни кога за последен път е водил набег, а макар стъпките на воините да тътнеха зад него с всичката пъклена лекота на младите, краката му се огъваха, болеше го от шева на хълбока и потта щипеше нетърпимо пениса му, ухапан от дъщерята на Абрастал предната нощ. Беше се опитала да му го откъсне със зъби само заради безсилието и яда си, че е забременяла — нищо общо нямаше с него самия всъщност, — а беше просто лош късмет, че най-могъщият му воин бе най-близкото същество, върху което можеше да излее гнева си.

— Можем да атакуваме — предложи теблорката с гръмкия си глас. — С изненада!

— Можем… можем ли да ги надвием?

— Теблор могат — но вие не. Те използват пътя. Има път там горе. Съгледвачът ми го видя и има войници на него. Бягат.

— Съгледвачът ти… съгледвачът ти видя ли… перишите?

— Не. Колансийски войници! На пътя. Бягат!

„О, проклети мои богове на Баргаст, в лайната ли нагазих с вас? Така изглежда! С някаква безмозъчна брантия от черните гори за компания при това!“