Стивън Ериксън - Сакатият бог

С останалите Ловци К’елл, целите в рани, с пречупени стрели, стърчащи от телата им, Саг’Чурок тичаше към битката. Пред тях Имасс — надарени с горчивия дар на тленността — се бяха вкопчили в свиреп бой срещу смазващо превъзхождащата ги тежка пехота на Коланси. Най-отпред се виждаха бронирани същества от расата на Джагът.

При гледката как тези древни врагове са застанали сега рамо до рамо, странни миризми закипяха в него и заличиха всякаква умора. Усети как миризмите потекоха и обгърнаха събратята му, усети как се оживи отново силата им.

„Какво е това, което тъй вълнува сърцето ми?“

„То е… слава.“

„Връхлитаме към своята смърт. Връхлитаме да се сразим рамо до рамо със свои древни врагове. Връхлитаме като самото минало в лицето на настоящето. А какъв е залогът? Самото бъдеще.“

„Възлюбени събратя, щом в този ден трябва да вали кръв, нека пролеем и ние. Щом този ден трябва да познае смъртта, нека впием челюсти в гърлото й. Живи сме и няма по-велика сила в целия свят!“

„Братя! Вдигнете мечовете си!“

Щом стигнаха на равното, Ловците К’елл на К’Чаин Че’Малле изпънаха тела, вдигнаха високо мечовете си и връхлетяха.

Двеста седемдесет и осем воини Теблор се стовариха във фланг на колансийските сили. Запели с цяло гърло древни песни, повечето за неочаквани любовни срещи и нежелани раждания, удариха като небесен гръм гъстата гмеж и оръжията засвистяха. Колансийски тела се разхвърчаха из въздуха. Цели редици падаха прегазени.

Страховит смях се надигна от джагътите, щом видяха появата им. Всеки от четиринадесетимата водеше групи Имасс и самите джагъти бяха като острови сред касапницата — никой не можеше да устои пред тях.

Но все пак бяха само четиринадесетима, а сражаващите се редом с тях Имасс продължаваха да падат, колкото и дивашки да се биеха.

Ловците К’елл удариха по вътрешния кръг и изтласкаха назад врага в яростен вихър. Изсипаха се на голото пасище и през загражденията, а след това заобиколиха и се врязаха в другия колансийски фланг, почти срещу теблорите.

В отговор на всичко това Старши Разводнен Фестиан вкара резервите си в бой. Четири легиона, близо осем хиляди тежка пехота, се понесоха като вълна срещу врага.

Горчив извор, осакатена от меч, посякъл лявото й бедро, лежеше сред купищата паднали братя и сестри. Имало беше атака — беше се изсипала като вълна върху нея, но вече виждаше, че е спряна, и врагът отново отстъпваше.

Не съществуваха спомени, които да се сравнят с този миг — това толкова кратко, тъй сладко време, когато отново бе вкусила дъха на живота, усетила бе мекотата на кожата си и влагата на сълзите в очите си — как бяха размътили гледката й, нещо, което бе забравила. Ако това бе да се живее, ако това бе реалността на тленното… не можеше да си представи, че някой, колкото и отчаян да е, изобщо би пожелал да го предаде. „И все пак… все пак…“

Кръвта продължаваше да вали — вече по-слабо и по-хладна по кожата й — но не предлагаше повече дарове. Усещаше как собствената й кръв, много по-топла, се излива от бедрото й и около него и животът — толкова свеж, толкова нов — бавно се изцежда.

По-добре ли беше това от неумолимия настъп през вражеските сили? По-добре ли беше, отколкото да избиваш стотици и хиляди, докато те не могат да се защитят срещу теб и безсмъртната ти раса? Не беше ли това всъщност възстановяване на равновесието?

Нямаше да скърби. Колкото и краткотраен да бе този дар.

„Познах го отново. А толкова малко са така щастливи. Толкова малко.“

Корабът „Смърт“ лежеше на една страна, окован в леда. Капитан Шурк Елале се надигна и изтупа снега от дрехите си. До нея Скорген Кабан Хубавеца, все още на колене, сбра шепа леден сняг и го натика в устата си.

— Лошо е за зъбите ти, Хубав — подхвърли Шурк Елале.

Той я погледна отдолу ухилен и тя въздъхна.

— Извинявай. Забравих, че са ти останали съвсем малко.

Принцеса Фелаш заситни към тях от другата страна на корабния нос, слугинята вървеше по петите й.

— Открих го — заяви принцесата през облака дим. — Наистина върви по този леден път и е разумно да предположим, след грижлива преценка на посоката на дирята му, че смята да стигне чак до Шпила. Под онзи крайно неестествен дъжд.

Шурк Елале присви очи и огледа това, което съвсем доскоро бе залив. Съживяването на Омтоуз Феллак бе дошло като юмрук, стоварен в слепоочието, и само тя бе останала в съзнание в последвалото развихряне на сила. Само тя бе видяла замръзването на морските вълни.