Стивън Ериксън - Сакатият бог

И само тя единствена бе видяла как Качулатия тръгна по него пешком.

Скоро след това над Шпила се бе развихрила буря и се изля пороен дъжд, който сякаш блестеше червен като кръв, докато се изсипваше над сушата.

Шурк Елале изгледа Фелаш.

— Принцесо… някакъв усет за съдбата на майка ви?

— Твърде много смущение в етера, уви. Изглежда — добави тя, замълча да дръпне от лулата си и се обърна към сушата, — че и на нас ще ни се наложи да минем по това окаяно ледено поле… и да се надяваме, че няма да започне да се троши много скоро, след като Омтоуз Феллак вече отново спи.

Скорген се намръщи.

— Моля?… Спи ли? Капитане, да не би да казва, че ще започне да се топи?

— Вече се топи, Хубав. Е, добре, дали да не побързаме тогава?

Но принцесата вдигна пълничката си ръка.

— Отначало си помислих дали да не последваме дирята на Качулатия, но това, изглежда, включва стръмно и несъмнено опасно изкачване. Следователно, бих ли могла да предложа алтернатива? Да ударим право на запад оттук?

— Не знам — отвърна Шурк Елале. — Половин ден ли ще похабим в обсъждането на това?

Фелаш се намръщи.

— А какво точно казах, че да предизвикам такъв сарказъм? Мм, капитане?

— Моите извинения, ваше височество. Това пътуване бе доста напрегнато.

— Едва ли е приключило, скъпа, и трудно бихме могли да си позволим да се оплакваме тепърва, нали?

Шурк Елале се обърна към Скорген.

— Приготви всичко. Наистина нямаме време за губене.

Първият й помощник се обърна и я изгледа сърдито през рамо.

— Ако е така, тогава защо в името на Маел тя…

— Достатъчно, Хубав.

— Слушам, капитане. Извинявам се. Тръгвам.

„Кралице Абрастал, ще доведа дъщеря ти и ще ти я връча. С всички благословии, които мога да измисля. Вземи си я, умолявам те. Преди да съм сграбчила тази мека хубава шийка и да изстискам мозъка й от всяка дупка по главата й. А после слугинята й ще трябва да ме накълца на малки парченца, а Скорген ще направи нещо глупаво и главата му ще бъде клъцната на две, и няма ли това да е хубав белег, с който да се перчи?“

Едва можеше да различи дирята, оставена от Гуглата към Шпила, и се усети, че се е загледала с копнеж натам. „Не бъди глупава. За някои съдби е по-добре само да слушаш над халба ейл в кръчмата.“

„Върви с мир по пътя си, Качулати. А следващия път, когато отново видя лицето ти, дали просто няма да го отхапя?“

Беше минал през Портите на смъртта и този дъжд — в своя кратък миг на магия — не можеше да направи нищо на призраци. Никаква целувка на прерождение — „и никакво заслепяващо було, което да ми спести това, което виждам сега“.

Седеше на гърба на безжизнения си кон и от отдавна изчезналия хълм — заравнен до малка полегата могила от столетия оран — наблюдаваше в ужас гибелта на най-драгоценните си сънища.

„Не трябваше да стане така. Надушихме кръвта, да — знаехме, че идва.“

„Но, Онос Т’уулан… тази война не беше твоя. Тази битка не беше за теб.“

Виждаше стария си приятел — там, в центъра на по-малко от хиляда Имасс. Четиринадесетимата джагъти се бяха отделили от събратята му и вече се сражаваха сами, а стрелците бяха излезли напред, и воините Джагът бяха като таралежи от стрели, но продължаваха да се бият.

Ловците К’елл също бяха изтласкани назад, далече от Имасс, а тоблакаите — останали бяха едва петдесет — бяха принудени да отстъпят до самото подножие на склона. На отсрещната страна вече имаше баргасти, но бяха малко и полумъртви от изтощение.

Ток усети, че е стиснал ятагана в ръката си. „Но силата ми свърши. Отдадох и последната капка. Какво ме задържа тук, ако не някакво проклятие да бъда принуден да видя собствения си провал? Онос Т’уулан, приятелю. Братко. Няма да те чакам при Портите — срамът ми е твърде голям. — Стисна юздите. — Няма да видя как умираш. Съжалявам. Страхливец съм — но няма да видя как умираш.“

Обърна коня си…

И спря.

На високия хребет пред него имаше войници, яхнали безжизнени коне.

Подпалвачите на мостове.

Щом видя Уискиджак в центъра, Ток срита коня в галоп и той препусна по склона, копитата зачаткаха по каменистата земя.

— Нима просто ще гледате това? — извика Ток. Подкара право към Уискиджак и дръпна юздите в последния миг.

Празните очи на стария войник се бяха впили в сцената долу. Сякаш изобщо не чу думите му.

— Моля ви! — продължи Ток, скръбта и безсилието всеки миг щяха да го разкъсат. — Зная — не съм Мостовак — знам това ! Но като твой събрат, малазанец, моля те! Уискиджак — не го оставяй да умре !