Стивън Ериксън - Сакатият бог

Калит клекна до Геслер.

— Трябва да я спреш! Не може просто да ги изгори живи!

— Твърде късно е, Калит. Нищо вече не може да я спре.

Огънят поглъщаше струпаната армия в подножието на Шпила. Телата просто избухваха от заврялата кръв. Хиляди войници лумваха в пламъци и плътта им се стапяше. Всичко, попаднало в огъня, почерняваше и се разпадаше на пепел. А огнената буря продължаваше да бушува.

Гунт Мач се беше надвесила над Сторми, от ноктестите й длани капеше масло и затваряше раната на крака му.

— Геслер… трябва да стигнем до онези стъпала…

— Знам. — „През огън. Кой друг, ако не ние, разбира се.“

— Тя няма да спре. — Сторми се изправи и се олюля като пиян. — Ще го вземе за себе си — цялата онази сила!

— Знам, Сторми! Знам, проклет да си! — Геслер се изправи с усилие и примижа към сушата. — Богове на бездната… какво е онова там?

— Призрачна армия — каза Калит. — Матроната казва, че просто са дошли от небето.

— Изпрати Ве’Гат натам — всички, Калит! Разбираш ли — трябва да ги разкараме колкото може по-далече от това. Ако Синн стигне до сърцето, огънят сигурно ще погълне цялата шибана земя на левги наоколо!

Тя се притисна в него.

— Тогава нищо не можете да направите. Не разбираш ли… не можете…

Геслер взе лицето й в ръцете си и я целуна силно по устните.

— Научи тези гущери, Калит. Само на най-доброто в нас, хората. Само на най-доброто! — Обърна се към Сторми. — Добре, да тръгваме. Зарежи оръжията — много ще се нажежат в ръцете ни. Бронята можем да смъкнем пътьом.

— Престани да ми заповядваш!

Рамо до рамо двамата морски пехотинци тръгнаха напред.

Закатериха се нагоре през мазни тела, по димяща земя и през въздух, нажежен като дъха на ковашка пещ.

— Не мога да го повярвам, Гес… Ти призова Финир!

— Не бях само аз, Сторми! Чух те…

— Не бях аз… сигурно е бил някой друг. Ти го призова и някой шибано го уби! Геслер, ти взе, че уби нашия бог!

— Върви при Гуглата — изръмжа Геслер. — Кой скръсти кокалчетата си от пръсти, когато се отрече от онзи култ? Не беше ли ти? Май ти беше.

— Ти ми каза, че си направил същото!

— Да, тъй че просто да го забравим — и двамата убихме Финир, нали?

Още пет крачки напред, и думите секнаха. Всеки дъх пареше, а кожите, единственото, което носеха по себе си, започнаха да почерняват. „Сега вече ще стане лошо.“

„Но това е Телас. Усещам го — минавали сме през това.“ Затърси Синн, но не я виждаше никъде. „Излезе от пламъците при Ю’Гатан. Влезе в тях тук. Тук е нейният свят, винаги е бил. Но ние го знаехме, нали?“

„Кълна се, че мога да чуя смеха й.“

Продължиха напред.

Когато Геслер и Сторми изчезнаха в пламъците, Калит ахна. Не разбираше. Беше гледала с неверие как газеха през труповете, които се свличаха на черна пепел… видя как туниките им пламнаха, но…

— Матрона… що за дар е това? Що за сила притежават?

„Дестраянт, това е непосилно за мен. Но вече ми е ясно — и за всички нас, — че ти избра съвсем мъдро. Ако можехме, щяхме да последваме тези две човешки същества в самата огнена буря. Ако можехме, щяхме да ги последваме до ръба на самата Бездна. Питаш ме що за хора са тези… Дестраянт, канех се да ти задам същия въпрос.“

Калит поклати глава и сви безпомощно рамене.

— Не знам. Малазанци.

Пламъците го тласкаха назад. А това бе източник на гняв и болка. Опитваше отново и отново, но любимият му господар бе недостижим за него. Виеше и тичаше напред-назад по третия насип, мръсната воня на изгорените му косми пареше в ноздрите му.

И тогава видя палето — онова с рошавата козина и пронизителния лай, палето, което така и не порасна — да тича към студеното, към замръзналото море.

Намерило ли беше палето път покрай този изгарящ въздух?

Уикският браничар с раздрана от белези муцуна затича след него.

Щеше да има път през това — щеше да намери отново господаря си. Да се бие редом до него. За Бент нямаше никакво друго основание да съществува.

Подножието около Шпила се бе превърнало в овъглена скала — нито къс броня не беше останал, само петна стопено желязо по склоновете почернял камък.

Но Геслер и Сторми продължавала да газят напред през огнената стихия. Кожите по тях се бяха стопили по телата им, твърди и трошливи като яйчени черупки, и докато двамата морски пехотинци вървяха към стъпалата, останките от дрехите им пукаха и се свличаха като на змии, сменящи кожата си.

Геслер вече виждаше стъпалата — но тя не беше там. Погледът му се плъзна нагоре. Мамка му! Беше изкачила почти една четвърт. Сбута Сторми по рамото и посочи.