Стивън Ериксън - Сакатият бог

Жената Форкрул Ассаил стоеше срещу него. Млада, нажежена почти до бяло от мощ. Зад нея се виждаше грамада от костени вериги, струпани върху нещо, което пулсираше с пурпурна светлина. Сърцето на Сакатия бог.

— Къде ти е мечът? — попита Форкрул Ассаил. — Или си мислиш, че можеш да ме надвиеш с голи ръце?

— Доста носове съм чупил — отвърна той и пристъпи към нея.

— Твърде късно, човеко — изсумтя тя. — Смъртта на твоя бог гарантира това — твоят бог беше, нали? Призова го със собствените си молитви — на екзекуцията му. Със собствените си молитви загуби своята война, човеко. Какво изпитваш сега? Не трябва ли да коленичиш пред мен?

Думите й го забавиха, после го спряха, все още на три крачки от нея. Усещаше как последните останки от силата му се изцеждат. „Никаква магия няма в гласа й, поне нищо, което бихме нарекли така. Не, единствената сила в гласа й е в истината на това, което казва.“

„Аз убих Финир.“

— Когато започна този ден — продължи Форкрул Ассаил, — бях старица, крехка и прегърбена. Можеше да ме хвърлиш долу с едно бутване с пръст — погледни се все пак. Войник. Ветеран от много битки, много войни. Знам това не от белезите по теб, а от многото загуби в очите ти.

„Загубите. Да. Толкова много загуби.“

Жената посочи зад себе си.

— Може да има край на болката, войнико, ако пожелаеш. Мога да ти дам тази… глътка.

— Аз… трябва ми изход — каза Геслер.

Тя кимна.

— Разбирам, войнико. Да ти го дам ли? Този изход?

— Да.

Тя вирна брадичка. Челото й сякаш потръпна навътре за миг, все едно че щеше да се огъне наполовина.

— Не долавям никаква двойственост в тебе — това е добре. Наистина съм твоето спасение.

— Да — отвърна той. — Изведи ме оттук, Чиста.

Тя вдигна дългопръстата си ръка и посегна към челото му.

Юмрукът му бе като мълния. Натресе се в лицето й. Изпращяха кости.

Форкрул Ассаил залитна назад, от разбития нос плисна кръв, а гънката, раздвоила лицето й, се пропука дълбоко. Но тя тръсна глава и се изправи.

Геслер знаеше, че е бърз — но тя беше по-бърза. Блокира втория му замах и контрира. Ударът счупи лявото му рамо и го отхвърли на цели шест крачки. Той падна тежко, хлъзна се по камъка и се превъртя върху счупеното рамо… болката, която го прониза, отне всичката му сила и воля. Замаян и безпомощен, той я чу как се приближава.

А после чу нещо като шепот по камъка, и нещо като дращене, а след тях — тъп звук като от две сблъскали се тела.

Чу как тя изпъшка и заедно с това — зверско ръмжене.

Надигна се на лакът и погледна.

Бент беше блъснал Форкрул Ассаил с такава сила, че тя се беше смъкнала на колене. Челюстите на псето браничар бяха захапали лицето й и острите зъби се впиваха в плът и кост. Едното око вече го нямаше, скулата беше отпрана — лежеше изплюта на оцапания с кръв камък.

Тя извъртя ръка, докато се изправяше, вкопчи пръсти в гърлото на Бент и го откъсна от раздраното си лице.

Браничарят, стиснат в изпънатата дълга мускулеста ръка, се замята отчаяно, за да се отскубне от задушаващата хватка.

„Не!“

Геслер успя някак да се вдигне на крака. И тръгна към нея.

Неизваденото й око се впи в него и тя се усмихна.

Видя я как сгъна другата си ръка… назад, за удар. Можеше да го блокира тоя удар — можеше да се опита да я събори, — но Бент издъхваше. Тя трошеше гърлото му. Не! Бойно поле, осеяно с трупове, Трут извлича от телата окуцяло псе. Изненаданият вик на момчето… после — онзи поглед в очите му. Толкова обнадежден. Толкова… млад.

Не!

Забравил за юмрука й, изстрелял се към главата му, Геслер нанесе своя удар — не в лицето, а в рамото на ръката, която държеше кучето.

Най-силния удар, който бе нанасял в живота си.

Изпращяха кости и след това…

Войнишкият юмрук завъртя Благоговение като пумпал, изумителната сила зад него натроши рамото й, докато собственият й удар се натресе в челото на Геслер, разцепи го, главата му се отметна и прешлените на врата се прекършиха.

Беше мъртъв още преди да падне.

Но дясната й ръка увисна безсилна и тя се смъкна на колене. Кучето се измъкна от изтръпналите й пръсти.

„Нищо. Ще го убия и него. Ей сега… да овладея само болката… да проясня мислите си.“

Дробовете на Бент се напълниха с въздух и животът се вля в него отново. В ума му — червена мъгла, неистова нужда и нищо повече. Вдигнал глава, песът се обърна отново към врага на господаря си.

А господарят му лежеше неподвижно, мъртъв.

Уикската порода браничар не се гледаше заради гласа. Бент рядко лаеше и никога не виеше.