Стивън Ериксън - Сакатият бог

„Куче?“

Псето издращи още нагоре и после затича като демон, изскочил от Бездната.

Зад себе си, от другата страна на цепнатината, Гуглата чу яростно джавкане, извърна глава и видя друго куче — или по-скоро някакво смачкано чорлаво жалко подобие на куче, затичано към ръба, преди да замръзне на място и да отстъпи.

„Не се и опитвай…“

А след това ужасното същество се засили и скочи, полетя във въздуха…

„Няма да стигне…“

Изруга, щом челюстите се стегнаха около лявото му стъпало и зъбите се впиха в гнилата кожа на ботуша му. Изсъска от болка, развъртя крака си и зарита, за да изтръска ръмжащото същество. Зърна за миг ужасната му муцуна — като плъх, изпердашен с главата напред в стена, — когато дребосъкът профуча покрай него след големия пес.

Джагътът погледна след тях с яд, надигна се и продължи нагоре.

С куцане.

Беше ранена, видя Сторми, докато тя се тътреше отново по стъпалата. Лявата й ръка явно беше счупена, рамото изкълчено, кожата ожулена там, където се бе ударила в твърдата скала. Ако я беше хвърлил десетина стъпала по-надолу, вече щеше да е мъртва.

Изруга, обърна се и погледна ядосано нагоре към Геслер. Беше стигнал до нещо като площадка, може би на двайсет и пет крачки под върха. „Какво прави там? Почива си? Няма време за това, идиот такъв! Давай!“

— Ще те убия!

Крясъкът го накара отново да погледне надолу. Десет стъпала между него и Синн. Лицето й бе озверяло от омраза и гняв.

Убийствено горещ въздух изригна нагоре и го блъсна. Той продължи заднешком по стъпалата. Две, три, пет.

Тя се приближаваше.

Въздухът около нея пламна, червени и оранжеви пламъци, нажежени до бяло там, където допреди миг бе тялото й. И все пак в тази адска огнена сърцевина все още можеше да види очите й — впити в него.

„Богове на бездната, тя дори не е човек! Беше ли изобщо човек? Що за същество е това?“

Огънят зарева думи:

— Ще те убия! Никой не ме докосва! Ще те изгоря — ще изгоря всички, които ме докоснат! Ще ви изгоря всички! Ще научиш какво е да боли! Каза, че искаш огъня в мен — каза, че искаш да го целунеш — но излъга! Нарани ме! Нарани ме! Искаше огъня в мен, така ли? Ето ти го!

Пламъците изригнаха от нея, понесоха се бясно нагоре и го погълнаха.

Сторми изпищя. Това не беше Телас — това изгаряше . Това посегна към него и го задържа в хватката си, пропука и пръсна кожата му, разкъса плътта под нея и се вряза дълбоко до самите му кости. Крясъците му заглъхнаха, макар устата да остана отворена в зашеметяващата агония на огъня… дробовете му бяха изгорени и безполезни. Очите му избухнаха и извряха.

Усети приближаването й — разбра, че вече е точно под него. Усещаше каменните стъпала зад гърба си и как тялото му се стапя, изтича надолу като втечнено.

Ръката й се стегна на единия му глезен и го смачка на прах.

Но той беше чакал това докосване. Беше издържал и го бе изчакал — за какво, не знаеше — и с безмълвен хлип, който сякаш раздра душата му на две, се хвърли напред. Онова, което бе останало от ръцете му, се стегна около нея.

Писъкът й изпълни черепа му… а след това падаха.

Не като първия път — сега я беше привлякъл почти до средата на стълбището. Усещаше тялото й вътре в огъня, или поне така му се стори.

Полетяха надолу във въздуха.

„Гес… това е… всичко, което можах…“

Беше мъртъв още преди да рухнат долу, но от трупа му бе останало достатъчно, за да сплеска Синн върху голата скала. Сблъсъкът разцепи черепа й, горящо месо, кръв и плът плиснаха и зацвърчаха върху свръхнажежения камък. Гръбнакът й се прекърши на четири места. Ребрата й се огънаха и изпращяха, натрошените краища се врязаха в дробовете и сърцето.

А след това яростните пламъци я погълнаха до последния къс, преди да замрат на мъждукащи петна по скалата и да угаснат.

Геслер не можеше да сдържи сълзите си, докато изкачваше последните няколко стъпала. Нямаше да погледне надолу, нямаше — знаеше, че погледне ли, сърцето му ще се пръсне. Яростния зной, надигнал се около него допреди няколко мига, вече го нямаше. „Успял е. Някак. Успял е да я убие.“

„Но не оцеля. Усещам го — празно, издълбано в душата ми. Скъпи братко, няма те вече.“

„Трябваше да ти заповядам да останеш.“

„Не че щеше да се вслушаш в заповедите ми — това винаги ти беше проблемът, Сторми. Това беше… о, боговете да ме вземат!“

Излази на върха, превъртя се на гръб и се взря в хаотичното небе — в пушека, в Нефритените странници, в гаснещия ден, — а после, задъхан и изтръпнал, се изправи.