Стивън Ериксън - Сакатият бог

Надигна се отново, на широка равна ивица земя там, където някога се бе издигало село. Беше съградено предимно от дърво и това дърво бе взето, за да се построят военни машини. Останали бяха само камъните на основите. Високият път се спускаше, за да се изравни с настланата с каменни плочи главна улица.

Събратята му се надигнаха около него и се развърнаха в широк фронт с лице към пътя, за да зачакат армията, която вече виждаха на запад. Звукът от хилядите крачещи в марш ботуши бе като грохот под нозете им.

„Ще се сразим тук. Защото боят и избиването продължават вечно. А детето ще пролива сълзите си до края на времето. Помня толкова много любови, толкова много изгубени неща. Помня как бях прекършван. Отново и отново. Не е нужно да има край това — няма закон, който да казва, че не можеш да бъдеш прекършен още веднъж.“

Вдигна оръжието си и събратята му го последваха. Седем хиляди четиристотин петдесет и девет Т’лан Имасс. „Още една битка, същата война. Войната, която никога не губим, но и която така и не се научихме как да спечелим.“

Грохотът, който изригна от кипящите облаци зад тях, накара Т’лан Имасс да залитнат, толкова силен гръм, че разтърси костите им. Онос Т’уулан се обърна рязко и зяпна каменен меч — меч на Имасс , — който се спусна отгоре, стиснат сякаш в ръката на Нефритените странници, невероятно огромен. Посече през смътните очертания на чудовищен звяр… който след това се олюля .

Два пурпурни кехлибара — очи — изведнъж лумнаха, изпълнени сякаш с кръв.

Отекна рев и изпълни въздуха с такава ярост и болка, че блъсна цялото воинство на Т’лан Имасс стъпка назад, после — още една.

„Предсмъртният вик на бог.“

Небесата се взривиха.

Пред очите на Онос Т’уулан вълни кръв рукнаха към земята на пурпурни пелени, пометоха я, приближаваха се… а след това с нов рев дъждът се стовари върху Т’лан Имасс и ги смъкна на колене.

Присвил глава под убийствения порой, Онос Т’уулан вдиша задъхано. Един дъх. Още един. Очите му, впити в ръцете му, бавно се разшириха.

Изсъхналата кожа омекваше и се стягаше. Мускулите се издуваха.

Още един болезнен дъх, дълбоко в изтръпналите дробове.

От събратята му прокънтяха викове. На стъписване. На почуда.

„Пресътворени сме. От кръвта на един убит бог, преродени сме.“

После вдигна очи към бързо настъпващите към позициите им редове на колансийците.

„Това… това беше ненавременно.“

От небето валеше кръвта на убит бог. На порой. Сипеше се от раздраните, безформени вече облаци. Въздухът се изпълваше с ужасния грохот на гъстите капки, тежки като разтопено олово. Войските, които се сражаваха при най-високото ниво на провлака, залитаха под пороя. От огромната ледена стена, която продължаваше да се вдига към върха на Шпила, вече се изливаха потоци от пурпур.

Присвита под кървавата градушка, сестра Благоговение закрета към олтарния камък. Видя сърцето на Сакатия бог през червената пелена — вече не сгърчена, изсъхнала буца на камъка — вече пулсираше и набъбваше с живот.

Но магическите вериги все още го държаха приковано.

„Това… това не променя нищо. Войниците ми ще устоят. Все още държа душите им в ръцете си. Държа веригите на падналите им другари, покосените им души — всички те захранват силата ми. В подножието на стълбището ще направят човешка стена. И аз ще взема тази нечакана сила и ще я превърна в дар. Ще влея тази кръв в душата на Акраст Корвалайн.“

Подпря се на олтарния камък, бавно се изправи и вдигна лице към небето, за да усети тази изливаща се отгоре гореща кръв. А след това със смях отвори уста.

„Направи ме млада отново. Прогони това превито тяло. Направи всичко, което е отвън, тъй красиво, както е онова, което открай време е вътре. Направи ме цяла и ме направи съвършена. Кръвта на бог! Вижте как пия дълбоко!“

Небесата все едно бяха понесли смъртна рана. Калит извика стъписана от ужас, докато пороят се изливаше над земята — от всички страни, поглъщаше всяка гледка, гълташе целия свят. Кръвта — на лицето и по ръцете й — бе като огън, но не пареше. Видя как тежките капки запердашиха по безжизнената земя, видя как почвата почерня и потоци гъста кал се засвличаха по склоновете.

Едва можеше да си поеме дъх.

— Гунт Мач! Какво… какво ще произтече от това?

„Дестраянт, не мога да дам отговор. Разгръщат се безсмъртни ритуали. Древна мощ се разтапя… разтваря се. Но какво значат тези неща? Какво се решава? Никой не може да каже. Бог е умрял, дестраянт, и вкусът на тази смърт е горчив, и ме изпълва със скръб.“