Стивън Ериксън - Сакатият бог

— Ето ви моето предположение — каза Банашар. — Открили са технология, която е била твърде успешна. Започнали са да избиват всяко животно, което видят, докато не е останало нищо. Защо? Защото всички сме еднакво глупави, еднакво късогледи, преди хиляда години или сега — все едно. А изкушението да избиваш е като треска. Когато накрая са разбрали какво са направили, когато са започнали да измират от глад, са обвинили сечивата си. И все пак… — Погледна Фидлър. — До ден-днешен си мислим, че ефикасността е нещо добро.

Фидлър въздъхна.

— Понякога си мисля, че сме изобретили войната едва след като са ни свършили животните за убиване.

Адюнктата пусна върха — той се строши на две, щом падна върху събратята си — и пристъпи напред. Остриетата пращяха под всяка нейна стъпка. Когато се озова в самия център, тя се обърна към спътниците си.

— Не е въпрос на святост — каза високо. — Нищо достойно за почитание няма тук, освен може би миналото, което никога вече не може да съществува, а името за това е носталгия . Не вярвам и в невинността.

— Тогава защо тук? — попита Банашар.

Но отговори Фидлър:

— Защото е защитимо, жрецо.

— Демидрек? — попита Тавори, вече с едната ръка на дръжката на меча.

Той се огледа, след това пристъпи към един от доломитите. Завихрени шарки, тънки резки като развята коса. Демонски, смътно човешки лица, съставени от ококорени очи и отворени уста, пълни с остри зъби. Въздъхна, после погледна адюнктата и кимна.

— Тя може… Не знам… увила се е около подножието на този хълм като дракон червей от легенда, предполагам.

— С каква цел, Демидрек?

— Сдържане.

— За колко дълго?

„Докато умре.“ Сви рамене.

Адюнкта Тавори го изгледа мълчешком. А след това извади меча Отатарал.

Острието с ръждивочервения цвят блесна в очите на Банашар и той отстъпи назад.

Фидлър до него изруга тихо.

— Адюнкта… буди се.

— И ще призове — прошепна Банашар.

Тавори разчисти с крак земята около себе си, опря в нея върха на меча и натисна с цялата си тежест.

Острието се хлъзна надолу като през пясък и потъна до средата.

Адюнктата отстъпи назад и сякаш се олюля.

Банашар и Фидлър стигнаха едновременно до нея и я задържаха. „Богове, съвсем се е стопила! Кожа и кости!“ Тавори се отпусна в несвяст в ръцете им.

— Тъй — изпъшка Фидлър. — Дай да я измъкнем оттук — намери някое чисто място.

— Не. Ще я отнеса долу при конете — каза Банашар.

— Добре. Ще ида напред да си взема меха. Трябва да й дадем вода.

Банашар вдигна Тавори.

— Фидлър…

— Да — изръмжа той. — Като примряло от глад дете е под тая броня. Когато се свести, жрецо, ще я накараме да яде.

Все едно че каза: „Ще обсадим луната“, абсолютно убеден, че ще направи точно това и ще смъкне долу проклетата луна разбита и в пламъци. „Така мисли един войник. Или поне този проклет морски пехотинец.“

Тръгна по тясната пътека надолу след Фидлър.

Бяха я положили на земята върху опърпан конски чул. Банашар бе развързал и смъкнал шлема й, след което отпусна главата й на протритото седло, което бяха свалили от коня й.

Малко встрани Фидлър палеше огън.

Жрецът взе един мех, намокри вързоп превръзки от походната торба на сапьора и започна внимателно да изтрива потта и мръсотията от челото и толкова простоватото лице на Тавори. Както бе затворила очи, видя детето, което е била някога — сериозно, съсредоточено, нетърпеливо да порасте. Отмести кичурите сплъстена коса от челото й и погледна през рамо към Фидлър.

— Мислиш ли, че е само умора… Богове на бездната, Фидлър!

Мъжът трошеше Драконовата си колода, цепеше всяка карта с ножа си. Спря и хвърли поглед към жреца.

— Ще получи сготвена храна.

И захвърля подпалките в огъня. Боите изпълниха пламъците със странни цветове.

— Не очакваш да оцелее, нали? — попита Банашар.

— И да очаквам, приключих с това. С всичко.

— Не можеш да се оттеглиш от войниклъка, дори да го искаш.

— Сериозно? Само гледай.

— Какво ще направиш? Ще си купиш ферма и ще почнеш да гледаш зеленчуци ли?

— Богове, не. Твърде много работа е. Никога не съм разбирал войници, дето казват, че ще правят това щом заровят мечовете си. Земята ражда каквото иска да роди — да изкараш целия си живот в борба с това е просто друга проклета война.

— Е, добре. Ще пиеш, ще разказваш стари истории в някоя мръсна кръчма…

— Каквото ти правеше в град Малаз ли?

Банашар се усмихна кисело.

— Тъкмо се канех да те разубеждавам, капитане. Може и да звучи добре оттук — да можеш да си живееш всеки миг без цел, освободен от напрежението. Но запомни го от мен: по-добре скочи от високо — по-бързо е и може би по-малко мизерно.