Стивън Ериксън - Сакатият бог

— Стягай се — каза Тар, щом дойде при тях. — Тръгваме на северозапад.

— Та това е почти обратно откъдето дойдохме! — възмути се Смайлс. — Колко далече? Само да ми се мерне пред очите онази проклета пустиня, ще си прережа гърлото.

— Тя вече е голямо езеро, Смайлс — изтъкна Ботъл.

— Трябва да сме там утре до обед — обясни Тар. — Така поне каза капитанът. Вземете храна за два дни и колкото вода можете да носите.

Коураб се почеса по брадата.

— Сержант… редовните също се готвят да вдигат лагера.

— Те тръгват на изток, ефрейтор.

— Кога се срещаме?

Но вместо отговор сержантът само го изгледа рязко и отиде за снаряжението си.

— То мисленето не е като пикаенето, ефрейтор — подметна Смайлс.

„О. Схванах. Не се връщаме.“

— Значи тръгваме към славата.

— Дъх на Гуглата — въздъхна Смайлс.

Но той улови изражението й — бързо прикрито. „Тя е уплашена. Толкова е млада.“

— А ти, Смайлс, ще стоиш от другата ми страна.

Дали не залитна към него? Не можеше да е сигурен, а и тя задържа лицето си наведено, обърна се и се зае с торбата си.

— Пуснала си косата си дълга. Прави те почти хубава.

Кътъл се приближи.

— Ти наистина не знаеш кога да си държиш устата затворена, а, Коураб?

— Строй се — отсече Тар. — Ние ще водим.

Кътъл срещна погледа на сержанта и кимна. Тар се обърна и погледна напред към чакащия Фидлър. Капитанът изглеждаше зле, но издържа погледа на Тар с равнодушно лице, а след това се обърна и закрачи напред.

Маршът им щеше да ги преведе през целия лагер на редовните, по централната, най-широка улица между неравните редове палатки и заслони. Сапьорът погледна към небето и отново наведе очи — ярките ивици изглеждаха по-близки отвсякога и го изнервяха.

Кътъл махна на другите в отделението да тръгнат, а после погледна през рамо и видя, че Балм повежда войниците си, а зад тях сержант Ърб. И после останалите. Хелиан, Бадан Грук, Синтър, Гонтай, и тежките, вливащи се в колоната кой където му падне.

Стъпваше зад Шортноус — той имаше навика да се обърква, все едно забравяше към кое отделение е зачислен, но сега беше тук, тътреше се под огромен вързоп навита ризница, оръжия и щит. Тежкият беше вързал кост от пръст на На’Рук на брадата си и тя потропваше на гърдите му, докато вървеше. Осакатената му лява ръка бе овързана с кожени каишки.

Докато крачеха, редовните от двете страни започнаха да се трупат напред като в шпалир, сякаш искаха да погледат в тази проклета от Гуглата тишина минаващите тежки и десантчици. Тревогата му се усили. „Нито дума от тях, нищо. Все едно че сме непознати.“ Когато частта излезе на широката улица, единственият звук идваше от стъпките им — тежкият тропот на ботушите и дрънченето на снаряжение — и го обзе зловещото чувство, че върви през армия от призраци, докато редовните се трупаха от двете страни. Не виждаше ни едно младо лице между зяпачите. „И ни едно кимване, нито кривване на глава дори.“

„Но ние изглеждаме също толкова стари и пребити, нали? Какво виждат те? Какво мислят?“

„Тавори, не ти завиждам за тези войници. Изобщо не мога да ги разгадая. Разбират ли? Проумели ли са го вече?“

„Тръгват на изток — да спрат армията, която Ассаил пращат след нас — да ни спечелят нужното време. Но ако не успеят — ако не могат да забавят кучите синове, — всичко е загубено. Цялата тази проклета работа се разпада.“

„Тръгвате на бой. А ние няма да сме там за вас — за никого от вас. Без юмрука на тежките. Без здравите възли на морската пехота в бойния ред. Тъй че ако тези погледи ни укоряват мълчаливо в измяна, ако мислите, че всичко това е за да ви изоставим, тогава Гуглата да ме вземе…“

Мисълта прекъсна рязко и усилващият се гняв на Кътъл изведнъж се стопи.

Редовните започнаха да отдават чест, с юмруци на гърдите. Заставаха мирно, в съвършени редици от двете страни.

Малкото тихи разговори между десантчиците и тежките заглъхнаха и изведнъж тишината стана потискаща по съвсем друг начин. Кътъл по-скоро усети, отколкото чу как стъпките на ротата започнаха да влизат в ритъм, а в отделението точно пред себе си видя как войниците заоформяха редове по двама зад капитан Фидлър, с Коураб и Тар отпред, Смайлс и Корик зад тях, следвани от Ботъл и Шортноус.

— Просто трябваше да си тек — изръмжа тихо Ботъл, щом закрачи вдясно от него.

— Тогава задръж назад.

— И да го разваля това пак? Даже не помня кога за последен път се намерих на парад — не, задържаме го, сапьор, и се надяваме никой да не се препъне в собствените си проклети от Гуглата крака.