Стивън Ериксън - Сакатият бог

„Ние войниците имаме само една монета, която струва нещо, и тя се нарича уважение. И я кътаме, крием я и няма никой, който би могъл да ни нарече щедри. Не харчим лесно. Но има нещо по-лошо от това да трябва да похарчиш монетата — то е когато някой излезе и ни я хвърли обратно.“

„Ставаме нервни. Извръщаме погледи. Нещо сякаш се прекършва в нас, укоряваме се, а външните не разбират това. Мислят, че трябва да се усмихваме, да махаме с ръка и да стоим гордо. Но не искаме да правим нищо такова, дори когато сме принудени. То е заради всички приятели, които сме оставили зад себе си, на всички онези бойни полета, защото знаем, че те са тези, които заслужават всичкото това уважение.“

„Може да седим върху кралско съкровище от такива монети и пак да останем слепи за тях. Защото някои богатства лепнат на гърлото и ни задавят.“

Щом видя, че Фидлър го погледна, Хедж закрачи към него.

— Не прави това, Фид.

— Кое? Казах ти…

— Не онова. Сега спираш ротата. Строяваш ги с лице към онези редовни. Сега си капитан и те те гледат. Монетата, Фидлър. Връщаш им я.

Капитанът го изгледа продължително.

— Не мислех, че ще е толкова трудно.

— Значи мислеше просто да избягаш?

Фидлър поклати глава.

— Не. Не знаех какво да направя. Не бях сигурен какво искат.

— Не си убеден, че го заслужават, нали?

Капитанът не каза нищо.

— Не сме направени за това двамата с теб, Фид. Ние сме сапьори. Когато съм затруднен с тия неща, просто си помислям: какво щеше да направи Уискиджак? Слушай, онези редовни ти трябват да стоят, трябва да ти спечелят времето, което ти е нужно. Все едно е дали смяташ, че не заслужават едно проклето нещо. Трябва да им върнеш монетата.

И понеже Фидлър продължаваше да се колебае, Хедж махна на своите Мостоваци и отново се обърна към него.

— Ние се строяваме, Фид, с лице към лагера — нима просто ще стоиш така, с цялата си сган десантчици и тежки, без да знаеш накъде шибано да гледаш?

— Не — отвърна Фидлър хрипливо. — Хедж… мисля, че… просто обърках стъпката. Това е всичко.

— По-добре сега, отколкото след няколко дни, нали?

Хедж тръгна към отделенията си, а Фидлър подвикна след него:

— Чакай.

Хедж се извърна.

— Какво пък сега?

— Още нещо, което всички трябва да видят, мисля. — И Фидлър пристъпи към него, и протегна ръка.

Хедж я изгледа.

— Мислиш, че това е достатъчно?

— Почвай, идиот.

Хедж се усмихна и сграбчи ръката му под лакътя.

А Фидлър го дръпна в яка прегръдка.

Бадале стоеше на фургона със Садик до нея и гледаше сцената в края на лагера.

— Какво става там, Бадале? — попита Садик.

— На раните им трябва време да зараснат — отвърна тя, загледана в двамата прегърнати мъже, и усети как се изцеди сякаш напрежението от всички страни.

— Те любовници ли са?

— Братя — отвърна тя.

— Онзи с червената брада — ти го нарече татко, Бадале. Защо?

— Това е да си войник. Точно това видях, откакто ги намерихме. Не избираш семейството си и понякога в това семейство има беда, но не избираш.

— Но те са избрали. Избрали са да са войници.

— А след това са застанали лице в лице със смъртта, Садик. Това е кръвната връзка и тя прави възел, който дори смъртта не може да пререже. — „И точно затова другите отдават чест.“ — Скоро — промълви тя, — много скоро ще видим как това семейство се събужда за ярост.

— Но Майка ги отпраща онези. Ще ги видим ли някога отново?

— Лесно е, Садик — отвърна тя. — Просто затвори очи.

Поурс бавно отиде до края на лагера, за да може да погледа десантчиците и тежките, които вече се строяваха с лице към редовната пехота. Огледа се за адюнктата, но не я видя. Юмрук Блистиг също го нямаше никакъв. „Човекът, който се опита да ме убие.“

„Нищо по-опасно няма от човек без чувство за хумор.“

Когато Фидлър и Хедж се пуснаха и тръгнаха към ротите си, Фарадан Сорт се приближи до Поурс, а малко след това от другата му страна се озова Юмрук Кайндли.

Поурс въздъхна.

— Юмруци. По ваша заповед ли беше всичко това?

— Ревях заповеди, когато те просто се наредиха тук и ме зарязаха — отвърна Фарадан Сорт. — Гадни са като морската пехота тия редовни.

— Много скоро ще видим дали е така — рече Кайндли. — Старши сержант лейтенант Поурс, оправи ли се?

— Малко допълнително лечение се оказа възможно, щом излязохме от пустинята. На крака съм, както виждате, сър.

— Вроденият ти мързел трябва да се избие обаче.

— Да, сър.

— Съгласен ли си с мен, старши сержант лейтенант Поурс?