Стивън Ериксън - Сакатият бог

Виждаше му се вече краят напред, извън проклетия лагер. Щом се махнеха от очите на тия нещастни редовни, дето ги изпращаха толкова официално, можеха да се отпуснат. Забравил беше целия този боклук, първите месеци обучение, преди да успее да се шмугне в морската пехота — където дисциплината не означаваше да маршируваш в крак, да изпъваш рамене и всичките тия говна. Където означаваше да си вършиш работата и да не си хабиш времето с нищо друго.

Помнеше първите офицери, на които се бе натъкнал, как се дразнеха на роти като Мостоваците. „Размъкнати, разхайтени кръшкачи — не можеш да ги вкараш в права редица дори животът им да зависи от това, и по-скоро ще клъцнат гърлата на офицерите си, вместо да изпълнят заповед.“ Е, не съвсем. Ако беше добра заповед, умна заповед, изпълняваха я веднага. Ако беше тъпа заповед, заповед, заради която безсмислено ще загинат войници, изборът беше да не я изпълниш и да те скъсат от бой за неподчинение, или кротко да уредиш трагична злополука на бойното поле.

Подпалвачите на мостове може би бяха най-лошите от цялата пасмина, но бяха и най-добрите също така. Не, на Уидършинс му харесваше, че е в морската пехота, Ловец на кости в традицията на разхайтените им предшественици. Това поне бе сложило край на този вид маршировка.

Петите му вече бяха разранени.

Детсмел не искаше да се сбогува с никого. Дори с Троутслитър, който куцукаше един ред пред него и когото можеше с един-два подбрани лафа да накара да изпищи онзи смях — като ощипана патка. Винаги беше забавно да видиш как някои потръпват, щом го чуят. А Детсмел можеше да го прави колкото си ще.

Доста време бе минало, откакто го чу за последен път, но сега не беше моментът — не и пред всичките тези редовни от двете страни. „Всички тези мъже и жени, които се сбогуват с нас.“ Дните на Ловците на кости свършваха. Тази изтерзана армия най-сетне можеше да види края на нещата — и той сякаш бе дошъл бърз, неочакван и ужасяващо близък.

„Но не. Преминахме в марш половината свят. Гонихме Вихъра. Излязохме от горящ град. Стояхме срещу свои в град Малаз. Съборихме Ледерийската империя, задържахме На’Рук. Прекосихме пустиня, която не може да се прекоси.“

„Вече знам какво трябва да са изпитвали Подпалвачите на мостове, когато последният от тях е бил разкъсан и стъпкан. Всичката тази история изчезнала, попила червена в земята.“

„У дома — в империята — вече сме забравени. Просто още една армия, задраскана от ведомостите. И така отминават нещата, така нещата просто си отиват. Заминали сме на поход през ръба на света.“

„Не искам да се сбогувам. И искам да чуя безумния смях на Троутслитър. Искам да го чувам отново и отново, и винаги.“

Хедж беше изтеглил своите Подпалвачи на мостове извън северозападната граница на лагера. Докато изчакваше десантчиците и тежките, огледа сбирщината си. Бяха натоварени и само дето не пъшкаха под тежкото снаряжение. „Доста котенца.“

Сержант Ръмджъгс улови погледа му, приближи се, застана до него и кимна към лагера на Ловците на кости.

— Виждали ли сте такова нещо, сър? Кой според вас даде команда за това? Може би лично адюнктата?

Хедж поклати глава.

— Никакви команди, сержант — това дойде от другаде. От самите редовни, войнишката маса и прочие. Признавам, не мислех, че го имат в себе си.

— Сър, чухме слухове, за десантчиците и тежките… че може би няма да искат да сме с тях.

— Все едно е, сержант. Когато се стигне до това, няма да приемаме заповеди дори от адюнктата.

— Но тя не…

— Излъгах — каза Хедж. — Не съм говорил с никого. Това е мое решение. — Погледна я накриво. — Някакъв проблем да имаш с това, сержант?

А тя се ухили.

Хедж я изгледа.

— Смешно ли ти се струва? Защо?

Тя сви рамене.

— Сър, чухме слухове — други — за нас, че не сме истински Подпалвачи на мостове. Но вие току-що доказахте, че са неверни, нали? Ние не сме на никого — само един на друг и ваши, сър. Излъгахте — ха!

Суитлард зад тях подхвърли:

— Снощи легнах с един безплатно, сър, и знаете ли защо? Когато ме попита на колко съм и казах двайсет и шест, той ми повярва. Лъжите са сладки понякога, а?

— Ето ги — каза Хедж.

Фидлър извеждаше бойците си от лагера. Макар и от толкова далече виждаха лицата на морските пехотинци и тежките — пребледнели и мрачни. Не бяха очаквали никакво изпращане. „И не знаят какво да правят с това. Отвърнал ли им е Фидлър с поздрав? Не, едва ли.“

„Фид, виждам те. Също толкова зле си като останалите. Все едно си тръгнал към екзекутора.“