Стивън Ериксън - Сакатият бог

— Идваме с теб — заяви Хедж.

Фидлър вдигна глава и се намръщи.

— Не.

— Подпалвачите на мостове идват с теб — толкова.

— Свършено е, Хедж. Просто остави. — И му обърна гръб.

Но Хедж се пресегна и го завъртя към себе си.

— Вече питах адюнктата — още снощи, щом се досетих какво става. Имаш нужда от мен там, Фидлър. Просто не го знаеш още — не знаеш и половината, но просто трябва да ми се довериш. Имаш нужда от мен там.

Фидлър пристъпи към него, лицето му бе потъмняло от гняв.

— Защо? Защо да го правя, мамка му?

Минаващи войници се спряха и ги загледаха.

— Просто го направи! Ако не… заклевам се, Фид — ще прекараш остатъка от живота си отровен от съжаление. Послушай ме! Въпросът не е само за нас, не можеш ли да го разбереш? Трябват ти Подпалвачите на мостове!

Фидлър го бутна с ръце и Хедж залитна.

— Те не са Подпалвачи на мостове! Това не е просто едно шибано име! Не можеш просто да вземеш някакви негодни глупаци и да ги наречеш Подпалвачи на мостове!

— Защо не? — отвърна Хедж. — Не бяхме ли и ние точно това? В началото? Млади, ококорени, тъпи и искащи да сме по-добри, отколкото сме! — Махна към лагера. — Не по-различни от тези Подпалвачи на мостове — не разбираш ли?

— Не тръгвай след мен!

— Не ме слушаш! Аз преминах — върнах се! Нямам избор, проклет да си!

В очите на Фидлър лъснаха сълзи.

— Просто недей.

Хедж поклати глава.

— Казах ти. Никакъв избор, никакъв.

Фидлър го избута от пътя си и тръгна. Хедж не го спря. Огледа се намръщено и отсече:

— Обед е вече — марш да ядете нещо, кръшкачи такива.

После се запъти обратно към лагера на ротата си.

Фидлър сви между две щабни палатки, спря и бавно се смъкна на колене, с ръце на лицето. Трепереше и вече не можеше да сдържи сълзите.

„Ще умрем… не може ли да го разбере? Не мога да го загубя отново… просто не мога.“

Още усещаше раменете на Хедж, когато го блъсна, и виждаше наранения му поглед… „Недей!“ Дланите му щипеха, пареха. Стисна ги в юмруци и задиша дълбоко, с усилие, за да надвие суровата мъка, която заплашваше да го съкруши.

Трябваше вече да отиде при войниците си. Сержантите щяха да са ги подготвили. Да чакат. Морска пехота и тежки, последните. „Още едно нещо само да свършим, а после край. После ни няма.“

„Богове, Хедж, трябваше да умрем в тунелите. Толкова по-лесно и по-бързо. Никакво време за скръб, никакво време белезите от раните да загрубеят така, че да е почти невъзможно да чувстваш каквото и да било.“

„А после ти се появи и ги отвори отново.“

„Уискиджак, Калам, Тротс — няма ги. Защо не остана с тях? Защо не можа просто да ме дочакаш?“

Сълзите се стичаха по лицето и мокреха брадата му. Едва можеше да види кафявата суха трева под себе си.

„Да свършим това. Още само едно нещо — те ще се опитат да ни спрат. Трябва. Трябва да сме готови за тях. Трябва да… аз трябва… да бъда капитан, този, който ги води. Трябва да кажа на войниците си къде да умрат.“

Изтри лицето си и бавно се изправи.

— Богове. Първо адюнктата, а сега — това. — Фидлър въздъхна. — Да го наречем просто лош ден и да приключим. Готов ли си, Фид? Готов ли си за тях? Гледай да си.

И закрачи.

В пикаенето имаше нещо славно и величествено, реши Коураб, загледан в изящната дъга на струята, ръсеща земята с онзи тъй познат, но неповторим звук.

— Като гледам, май не ти трябват две ръце за това — подхвърли седналата наблизо Смайлс.

— Днес дори на теб ще гледам със съчувствие — отвърна той, след като свърши, а после плю на ръцете си да ги почисти.

— Съчувствие ли? Какво, да не съм някое куцо псе?

Облегнатият на походната си торба Ботъл се изсмя и си спечели мрачен поглед от Смайлс.

— Отиваме някъде да се бием — рече Коураб и се обърна към другите насядали по земята. — Днес всички вие сте моето семейство.

— Което обяснява съчувствието — измърмори Корик.

— И ще стоя рамо до рамо с теб, Корик от сетите — каза Коураб.

— Що, да го държиш да не побегне ли? — изсумтя Смайлс.

— Не, защото този път той ще стои с нас. Ще бъде отново войник.

Последва дълго мълчание, а после Корик стана и се отдалечи малко от отделението.

— Демони са се напъхали в мозъка му — рече Кътъл тихо. — Всичкото това шепнене го е побъркало.

— Ето го и сержанта — каза Коураб. — Време е.

Отиде до походната си торба, провери отново ремъците, вдигна арбалета и го огледа с възхита, преди да го затегне за торбата. Преброи стрелите и остана доволен, след като се увери, че все още са дванайсет на брой.