Стивън Ериксън - Сакатият бог

Щяха да се разпаднат пред врага още преди първия намек за натиск. Видял ги беше как се подредиха от двете страни на пътя на морските пехотинци и тежките. Видял беше жалкото им отдаване на чест. Биваше ги в жестовете тия войници, но лицата им бяха празни. Приличаха на мъртъвци. Всеки мъж и всяка жена.

Стигнаха до палатката на адюнктата и Лостара спря и го подкани да влезе.

Той мина покрай нея и пристъпи вътре.

Само предното помещение още стоеше — вече бяха измъкнали колчетата на задния край на палатката и тя висеше зад Тавори като дебела нагъната завеса. Никой друг нямаше вътре, дори самодоволно хилещия се жрец го нямаше, а Лостара Юил бе останала навън.

— Какво има, адюнкта? Трябва да надзиравам бойците, ако искате да сме готови и тръгнали преди обед.

— Юмрук Блистиг, поставям ви да командвате центъра. Юмрук Кайндли ще бъде от дясната ви страна, а Юмрук Фарадан Сорт отляво. Боен водач Гал ще държи хундрилите в резерв, с леката пехота и стрелците.

Той я зяпна я стъписан.

— Описвате разположение за битка. Но никаква битка няма да има. Ще бъде бягство. Ще бъдем изправени срещу Форкрул Ассаил — а вие взехте, че си оставихте меча. Магията им ще ни съкруши.

Тя го гледаше неумолимо.

— Вие ще държите центъра, Юмрук. Това е единствената ви задача в предстоящото сражение. Ще бъдете атакувани от обикновени войници — колансийци — редовна армия. Очаквайте да бъдат високо дисциплинирани и добре обучени. Ако има тежка пехота сред врага, бъдете сигурен, че ще ударят по вашата позиция. Няма да отстъпвате нито крачка, ясно ли е?

Блистиг смъкна шлема си. Помисли да го запокити по нея. Вместо това прокара длан по оредялата си коса. „Мога да я убия. Още сега, тук, в тази палатка. Но тя пак купи душите им, нали? Изобщо няма да се измъкна жив. По-добре да изчакам, да намеря по-удобен момент. Но пък кого се опитвам да излъжа?“

— Поставите ли ме там, адюнкта, ще ми забият нож в гърба още преди колансийците да се покажат на хоризонта.

Погледът й го накара да се зачуди доколко е отгатнала мислите му. Дали знаеше колко близо е до това да бъде убита и просто не й пукаше достатъчно, за да изпита страх?

— Юмрук, в Ейрън бях посъветвана да ви оставя за командващ градския гарнизон. Всъщност говореше се да ви повишат за градски Юмрук и ако това беше станало, възможно бе след това да ви препоръчат за Висш юмрук, командващ целия Седем града. Разбирам, че това, което описах току-що, щеше напълно да ви е устроило. Поне до следващото въстание.

— Какъв е смисълът на това, адюнкта? — попита с хриплив глас Блистиг.

— Само че вашите застъпници — офицерите и влиятелните особи в Ейрън — не можеха да видят на един разтег извън градските стени. Не можеха да си представят, че джисталецът Малик Рел няма да гние до края на живота си в килия в тъмницата или че главата му няма да бъде набучена на пика над главната порта. С други думи, нямаха никакво понятие за мащабите на влиянието му, как вече бе корумпирал Нокътя или че агентите му още тогава бяха стигнали почти на ръка разстояние до трона на Ласийн.

— Още повече — продължи тя, без да откъсва очи от него, — че омразата му към вас и… измяната ви при Ейрън, след падането на Колтейн, до голяма степен гарантираха евентуалното ви убийство. Може и да сте в неведение, че между Падането и моето пристигане в града бяха направени три опита за покушение върху живота ви. И трите успешно предотвратени, с цената на ценни агенти.

— Прехвърлянето ви под моя команда всъщност беше единственият начин да ви опазя жив, Юмрук Блистиг. Четвъртия път животът ви бе спасен в град Малаз. Ако не бяхме успели да се изтръгнем, щяхте да бъдете арестуван и екзекутиран. Значи, може да предпочетете да вярвате, че съм предприела тези усилия, защото ви ценя като командир, и да сте уверен, че и до ден-днешен оставам впечатлена и се възхищавам на бързия ви ум и решителност, когато отказахте да предадете Ейрън на бунтовниците. Но това не беше основната причина да спася живота ви. Малик Рел, Висш юмрук Корболо Дом и техните интереси щяха да наложат събитията в Ейрън да се преразгледат — обявяването извън закона и наказанието на уикците бе само началото. — Направи кратка, съвсем кратка пауза. — Юмрук Блистиг, малцина знаят истината за онези събития. Аз ви спасих, за да запазя тази истина жива.

Мълча дълго след тази реч. Отчасти му се искаше да не повярва на нито една дума, искаше му се да я нарече лъжкиня и дори егоистка. Но… какъв личен интерес можеше да има във всичко това? Поставяше го да командва центъра — вероятно срещу тежка пехота — сред малазански войници, които го презираха. Беше спасила живота му само за да го захвърли сега — и как в това изобщо можеше да има някаква логика?