Стивън Ериксън - Сакатият бог

— Подозирах, че имаш сериозна причина да се отречеш от Стената, Сорт.

— Сражавах се на един разтег от Греймейн.

Рутан Гъд кимна, но си замълча.

— Това не е честно! — изсъска Лостара Юил. — Рутан… страх ли те е да използваш онова, което са ти дали Ездачите на бурята?

— Ездачите на бурята не са склонни към компромиси — каза Банашар, след като стана ясно, че Рутан Гъд няма намерение да отговаря. — Капитанът усеща несигурността в това, което предстои. И риска от провал. Предчувства, че силата на Ездачите на бурята, ако бъде отприщена, ще заключи, че въпросният риск е твърде голям — с твърде много за губене в случай, че планът на адюнктата се провали.

— Рутан — каза Лостара, — ти не владееш ли тази сила?

Той се намръщи и отвърна:

— Запитай се същото за Танца на Сянката, Лостара Юил.

— Но това е волята на бог!

— А на кого служат Ездачите на бурята? Знае ли някой изобщо? Ти, Фарадан? Дали са неразумни, безчувствени същества? Ти си стояла на Стената. Кажи й — кажи й какво си видяла със собствените си очи.

— Те имат цел — отвърна замислено Фарадан Сорт. — Неудържим подтик. Повече от това не мога да кажа.

— Това не ни води доникъде — каза Рабанд. — Фактът е следният: двамата с теб, Сканароу, командваме ротите си. Има ли нещо повече, което трябва да знаем? Тогава предлагам да се върнем при бойците си и да оставим тази дискусия на по-старшите от нас.

Хвана я за ръката и я задърпа след себе си. Сканароу погледна през рамо към Рутан Гъд, но той или не забеляза, или се престори, че не вижда съкрушителната тъга на лицето й.

Фарадан Сорт въздъхна и издърпа ръкавиците от колана си.

— Сбогом, капитани.

Жрецът вдигна очи към утринното небе и примижа към Нефритените странници. „Още по-близо са. Имаме само ден или два. Не повече, със сигурност.“

— Котильон ми се закле, че никога повече няма да ме обсеби — каза Лостара Юил.

Банашар я погледна питащо.

— Твърде изкусително е, предполагам?

— Даденото, както и взетото, жрецо.

Той кимна разбиращо.

— Очаквах да преживея всичко това — каза Рутан Гъд. — Вече не съм толкова сигурен.

— Значи знаеш как се чувстваме останалите — сопна се Лостара Юил.

Но той просто се обърна към Банашар.

— Щом няма да си с нея, жрецо, къде ще си тогава? Каква е причината да си тук.

— Има един въпрос, който ме терзае — отвърна Банашар, надмогвайки звука на първите рогове, сигнал колоната да се строи за поход. — Как един смъртен надвива бог? Случвало ли се е изобщо досега? Нарушаван ли е старият ред? Или това е просто… особено обстоятелство? Изключителен момент в цялата история?

— Нима си спечелил Червея на Есента за каузата й, жрецо? — попита Лостара.

Банашар се намръщи, изгледа я, след което се обърна към Рутан Гъд.

— Изглеждате стъписани. От това, че някак в мен се е намерила такава сила? Или от самата идея, че това, което правим на този тленен свят — с живота си, с волята си, — би могло да накара един бог да коленичи пред нас? — Поклати глава. — Но и двамата ме разбрахте погрешно. Изобщо не говорех за себе си. Не мога да се наложа над бог дори и да съм последният жрец в Дома на този бог. Не разбирате ли? Тя е. Тя го направи. Не аз.

— Тя говори с твоя бог?

Банашар изсумтя.

— Не, Лостара. Тя рядко изобщо говори — точно ти от всички би трябвало вече да го знаеш. Не. Тя просто отказа да се отклони от пътя си и само с това смири боговете. Разбирате ли ме? Смири ги.

Рутан Гъд поклати глава.

— Боговете са твърде арогантни, за да бъдат смирени.

— Преди година, докато лежах пиян на нара си, щях да се съглася с теб, капитане. Тъй че кажи ми сега, ще се биеш ли за нея?

Рутан Гъд го изгледа с присвити очи, а след това промълви:

— С цялото си сърце.

Лостара изхлипа сподавено.

Ловците на кости се строиха в колона. Останала сама по изрична заповед, адюнктата яхна коня си и остана неподвижна на него, докато и последният фургон не изтрополи напред, а след това обърна коня на запад.

Виждаше утъпканата диря, оставена от морската пехота и тежките, леко извита на север, но все пак в западна посока. Вече не се виждаха, потънали в измамните гънки на равнината. Ръката й забърса празната ножница на хълбока й и се отдръпна. Тя намести каишката на шлема си, след това огледа захабената си, многократно кърпена малазанска униформа. Тъмночервеното бе избледняло, сивото — станало бяло на места. Кожата на ръкавиците беше напукана и зацапана от пот и засъхнала сол. Брънките на бронята, предпазваща бедрата й, бяха протрили тук-там подплатата.