Стивън Ериксън - Сакатият бог

— Адюнкта, очаквате ли да ви благодаря?

— Единственото очакване, което е от някаква важност, Юмрук, засяга командването на центъра по най-добрия възможен начин.

— Няма да ми се подчинят.

— Ще се подчинят.

— Защо?

— Защото няма да има никой друг.

„Никой друг?!“

— Къде ще сте вие, адюнкта?

— Ще се противопоставям на Форкрул Ассаил и тяхната магия. Ще се боря със силата на волята им. Ще им преча да стигнат до моите войници.

— Ни вие вече не разполагате с проклетия си меч!

— Носенето на такова оръжие има остатъчно въздействие, Юмрук. Все едно, това не е ваша грижа.

— Освен ако не се провалите. Когато се провалите.

— Дори и тогава, Юмрук.

Той присви очи.

— Това може да се получи само ако ги отнесете с вас. Това ли е планът, адюнкта? Една последна жертва за армия, която дори не ви обича? Която не иска да е тук? Която дори не знае за какво трябва да се бие? А после очаквате от мен и от другите Юмруци да ги задържим на място? Когато умрете?

Тя кривна глава.

— Сам си противоречиш.

Блистиг махна презрително, сякаш посичаше въздуха.

Тавори като че ли леко трепна, но тонът, с който изрече следващите думи, опроверга впечатлението му.

— Поддържай права линия с фланговете, Юмрук.

— Ще ни насекат на парчета.

Тя се обърна и посегна за кожените си ръкавици.

— В такъв случай, Юмрук, постарайте се да умрете бавно.

Той излезе, без да си прави труд да отдава чест.

„Три осуетени опита за покушение върху живота ми? Корумпиран Нокът?“

„Тогава кой ги е осуетил?“

Банашар стоеше на двайсетина крачки от палатката й. Искаше му се да е като тежък камък в потока, място, където да стъпиш и да намериш един-два мига покой. Но беше като безжизнен остров, докато Лостара Юил не дойде и не го дръпна за ръката. Хенар Вигълф се хилеше отстрани.

— Какво искаш? — сопна се Банашар: току-що бе видял Блистиг да излиза от палатката на Тавори, крачеше като безжизнен Т’лан Имасс, и бе помислил отново да иде при адюнктата и да види какво ще може да изкопчи за разигралото се между нея и Юмрука. Но Лостара го задърпа упорито.

Там, напред, стоеше малка група офицери. Сканароу. Рутан Гъд, Рабанд и Фарадан Сорт.

Банашар се опита да издърпа ръката си.

— Все забравяш, аз всъщност не съм в тази армия.

— Последният ни разговор — каза Лостара. — Вземи го на подигравка или на сериозно, както ти харесва, жрецо. Но ще стане и ти ще участваш.

— Защо?

Стигнаха при другите. Банашар видя изписаното на лицата им очакване и му се дощя да се скрие зад щит.

Рутан Гъд се почеса по брадата и заговори пръв:

— Жрецо. На всички ни дадоха заповедите. Ще бъдеш ли до адюнктата през всичко това?

„Всичко кое? Умирането?“

— Не знам. Съмнявам се.

— Защо? — попита Фарадан Сорт с рязък, обвинителен тон.

Той сви рамене.

— Очаквам, че ще се бие. Рано или късно.

В последвалата тишина Лостара Юил се покашля и каза:

— Тя заповяда на мен, на Хенар и Рутан Гъд да сме до нея през цялото време.

— Обяснимо е — каза Банашар.

— Защото са Форкрул Ассаил, нали? — попита Лостара.

Банашар само сви рамене.

— Меча й го няма — каза Фарадан Сорт. — Как очаква да се защити срещу магията на Ассаил?

— Не знам.

Рабанд изтърси груба ругатня и изглеждаше готов да си тръгне, но Сканароу му поклати глава заканително и той притихна намръщен.

Лостара улови погледа на Банашар и той видя страха в очите й.

— Жрецо, не мисля, че ще успея отново с Танца на Сянката. Не и както стана преди. Ако тя очаква такова нещо от мен срещу Форкрул Ассаил…

— Капитане, не знам какво очаква — отвърна тихо Банашар. — Двамата с Рутан Гъд показахте изключителни способности. Дали затова ви иска до себе си? Предполагам, че е това, а в мига на най-голяма нужда ще погледне ли към вас? Защо не?

— Не мога да го направя отново!

Банашар се обърна към Рутан Гъд.

— А вие, капитане? Обсебен сте от същите колебания, нали? Или дарът на Ездачите на бурята ще се съживи отново, за да ви защити?

— Адюнктата явно го вярва — отвърна той.

— Казахте ли й, че няма да стане, капитане?

— Сложно е.

— Не сте ли точно затова тук? — попита Банашар. — Не беше ли това причината за техния дар?

Другите вече гледаха Рутан Гъд. Това явно не му харесваше.

— Зависи. Никой не е сигурен в тези неща. Знаеха ли какво е скрито в Коланси? Може би. Интересува ли ги… освобождението?

— Едва ли — изръмжа Фарадан Сорт, вече с ръка на меча си.

Рутан Гъд се усмихна кисело.