Стивън Ериксън - Сакатият бог

„Не е честно.“

Мека длан се отпусна на бузата й. Тя примига и разбра, че се взира в лицето на сина си.

— Не! Иди си! Скъпи сине — бягай !

Но той се изправи и извади меч.

Килмандарос чу гласа на Драконъс — чу го от съвсем близо.

— Къде е Ерастас, Секул?

— Замина — отвърна синът й.

— Къде?

— Не знам. Да се скрие, разбира се. Няма да го намериш скоро. Трябва ли да те предупредя да не изричаш никакви клетви, Драконъс, или това ще те уязви твърде много?

— Винаги си бил вързан за глезена му, Секул Лат, но ако си решил да ми се противопоставиш, ще те убия.

— Ще защитя майка си.

— Значи ще умреш с нея.

Видя тъжната усмивка на сина си.

— Драконъс, нищо не ми е останало. Никой освен нея. Ако я убиеш, то… няма да имам никаква причина да продължа. Разбираш ли?

— Жалко — изръмжа Драконъс. — Готов си да прекараш цяла вечност под крилото на майка си? Отдръпни се, намери някаква светлина — някаква своя светлина, Секул.

— Разбирам. Значи това е шансът ми, така ли? Това ли ми предлагаш, Драконъс? Никога не си разбирал от милост и щедрост, нали?

Последва дълга пауза и Килмандарос разбра, че са сплели погледи, а после Драконъс промълви:

— Добре. Бий се.

Тя понечи да извика, да се помоли за живота на сина си… но когато отвори устата си, гърлото й се напълни с кръв и започна да се дави.

Чу съсъка на меч, скърцащите ботуши по коравата разровена земя, а след това ужасния стържещ звук. Един меч падна на земята и някой изплака като дете. Като нейното дете.

Приближаващи се стъпки.

Не можеше да вдиша, чувстваше, че умира. Взря се нагоре… видя двете проклети жалки луни в необятното нощно небе — а после тази гледка бе затулена и Драконъс се взря отгоре в нея. „Не ти остави никакъв избор, да… но не го казваш. Нужно ли е изобщо да го кажеш?“

Очите му грееха като посребрени езера в полунощ и, осъзна тя стъписана, имаше такава красота в тях — „с мрака, изтичащ покрай тях, капещ като сълзи, но можеш да видиш как ще се извърнат. Можеш да видиш. Такова ужасно нещо.“

„Ерастас, ти ни уби.“

Милост ли беше, когато той опря острия връх на меча си във вдлъбнатината между ключиците й? Погледна отново в очите му, но не видя нищо. „Да. Нека го наречем така. Милост.“

Острието влезе в гърлото й студено като лед и горещо като огън и всичко, което виждаше Килмандарос, изведнъж изгасна, отвътре навън.

„Аз… няма ме.“

„Сине мой. Дори в последния миг ме разочароваш.“

Драконъс изтръгна меча и се обърна. Срещу него стоеше кълбо от сенки със смътно човешки очертания. От двете страни имаше по една Хрътка и той улови движение отдясно, а след това отляво — още зверове го обкръжаваха.

Присви очи към привидението и се подпря на меча.

— Узурпатор, Тюлас знае ли, че си откраднал псетата му?

Сребърната топка на бастун лъсна за миг, преди отново да се скрие в сенките като рибарска блесна в тъмна вода. Привидението заговори с тънък треперлив глас:

— Не си особено вежлив, Древен. — Последва кикот. — Твоят… наследник… някога стоеше пред мен, също като теб сега. Той също държеше пъклен меч — о, да не би да беше твоят? Колко непредпазливо от твоя страна.

— Ако ме принудиш, ще убия тези Хрътки — рече Драконъс.

— Как беше оназ песничка? „Едно детенце имало кутренце…“

Драконъс пристъпи напред и надигна лезвието.

— Кой, в името на Азатанаи, си ти?

Бледа отпусната длан махна вяло.

— Прощавай, обидих ли те?

— Какво искаш?

— Само един въпрос към теб, Древен. — Бастунът отново се появи и се люшна към трупа на Килмандарос. — Къде след това? Или… — Нов кикот: — Кой след това?

— Защо те интересува?

— Защото… Остави Коурабас. Остави Форкрул Ассаил — всъщност остави цялата тази бъркотия. Дори Елейнт. Ако се намесиш, това само ще усложни нещата.

— Ти си значи — рече Драконъс. Отпусна меча и се отдръпна назад.

— Аз ли? Ами, да, аз съм.

— Паякът в центъра на тази паяжина. Гуглата. Рейк…

— И те бяха верни на думата си — виж, това е рядкост. Може би по-същественото е друго. Аномандър Рейк ти го каза добре, Драконъс. Можеш ли да си представиш такова нещо? Но освен това каза, че и ти ще си верен на думата си. Ще бъдеш ли, Драконъс? Ще бъдеш ли верен на думата си?

— Не помня да съм ти давал дума за нещо — отвърна Драконъс.

Върхът на бастуна потропа по земята.

— Чудесно! Е, колкото до това…

Скоро след като Драконъс си отиде, Хрътките се приближиха до труповете на Килмандарос и Секул Лат и задушиха с настръхнала козина. Сенкотрон ги погледа как кръжат възбудено, а след това вдигна глава и видя застаналия наблизо Котильон.