Стивън Ериксън - Сакатият бог

Синът на Секул въздъхна.

— Мисля, че трябваше да подгоним Блудния, скъпа. В името на баща ни трябваше да го научим за бутването на бога.

— Драконъс ще го намери. Можеш да си сигурен в това.

— Но искам да съм там, когато го намери.

— По-добре да го срещнем пред портите на смъртта, братко. И да му напомним, че баща ни го чака от другата страна.

— И да го преведем през портата, да.

— Точно така.

— А след това да го…

— Бутнем.

Децата му се засмяха и Секул Лат усети, че се усмихва. „Синко, дъще, какъв чудесен дар ми поднасяте, преди да бъда отпратен по пътя си.“

— Сестро… виждам монета с две лица, и двете на Блудния. Да я завъртим ли?

— Защо не, братко? Бутваш и дръпваш, така правят боговете.

Когато най-сетне отвори очи, вече ги нямаше.

И всичко беше добре.

Там, където драконовата й сянка се плъзгаше над земята, твърдта изригваше на облаци от прах и камъни. Пукнатини се разтваряха, раздрани и бездънни. Хълмове се смъкваха и рухваха, зелените им наметала повяхваха и почерняваха. Там, където минеше, земята умираше. Свободата бе дар, но свободата я изпълваше с отчаяна ярост и с такава болка, че въздухът, връхлитащ по люспите й, бе агония.

Нямаше съмнение, че притежава душа. Можеше да я види дълбоко вътре, по тунел през пропуканата скала, надолу и все надолу, до едно разбито ядро, лежащо на пода. „Там. Онова.“ А писъците, които виеха от него, караха корените на планини да тръпнат, караха моря да треперят. Караха ветрове да затихват и правеха безжизнен самия въздух.

Преди рождението й бе покоят на неведомото, неподвижността на онова, което не съществува. Нито чувстваше, нито я интересуваше, защото просто не беше. Преди боговете да се намесят, преди да откъснат светлината от мрака, живота от смъртта, преди да вдигнат стените си и да изрекат скверните си слова. „Това е, но това не е. Ще има магия в световете, които сме сътворили, и чрез нейната сила ще се роди живот, и като се взираме в безбройните му лица, ще виждаме своите — ще научим кои и какво сме. Тук има магия, но тук няма.“

Не можеше изобщо да даде лицето си на боговете — нямаше да гледат, щяха само да извръщат очи. Можеше да събуди цялата мощ на гласа си, за да извика: „Аз съм тук! Вижте ме! Признайте ме — вашето единствено забравено дете!“ Ала това нямаше да постигне нищо. „Защото дори в полезрението на боговете трябва да има сляпа точка. А какво ще намериш там? Само мен. Разбито ядро, лежащо на пода.“

Живите й братя и сестри сега я преследваха. Не знаеше колко са, но беше все едно. Искаха унищожението й. „Но… още не. Оставете ми тази свобода… да направя нещо. Да направя нещо… нещо, което не унищожава, а създава. Моля ви, не мога ли да бъда повече от това, което съм? Моля ви. Не ме намирайте.“

Полетът й оставяше кървяща рана в земята, а докъдето стигаха очите й, където докоснеха цялата красота и чудо напред, появата й не носеше нищо освен опустошение. Беше безсъвестно. Непоносимо.

„Виж какво става, когато всеки дар е проклятие.“

Усети внезапен натиск, някъде далече зад себе си, изви врат и погледна назад по дирята на опустошение, оставена от самата нея.

Елейнт.

„Толкова много!“

Гневът подсили вика й и този вик разтърси земята на левги във всички посоки. Щом ехото заглъхна, Коурабас потръпна от разрухата, която бе нанесла. „Не! Къде е моята красота? Защо е само за вас? Не!“

„Ще имам тази свобода! Ще я имам!“

„За да направя… да направя… нещо.“

Крилете й се напрегнаха, но по-бързо от това не можеше да полети, а не стигаше. Елейнт се приближаваха и Коурабас виждаше онова разбито ядро — как лумва с вътрешен огън, как грейва с цялата ярост, която бе изпитвала някога, която бе поела в себе си — задържана толкова дълго. Ярост към боговете. И към създателите — нейните създатели — заради онова, което й бяха причинили.

„Елейнт! Искате да ме убиете и го наричате свобода? Елате тогава и опитайте!“

Яростта й ги очакваше.

Маток дръпна рязко юздите и от копитата на коня му се разхвърчаха прах и камъни. Облакът се вдигна около него и той изруга, плю и рече:

— В прохода са, Върховен юмрук. Кучите синове! Как са ни усетили?

— Успокой се — каза Паран, обърна се и хвърли поглед към колоната. — Ние сме в проявата на Акраст Корвалайн. Ассаил могат да проследят всяко движение. — Обърна се отново към Бойния водач. Добри ли са позициите им?

— Окопани са, сър. И са тежко бронирани, Върховен юмрук. Не са местни — Ассаил са довели наемници.