Стивън Ериксън - Сакатият бог

Покровителят на убийците изглеждаше… потресен.

Сенкотрон въздъхна, не без съчувствие.

— Древните са толкова неумолими . Погледни тези две трагични жертви. Колко векове са преживели? За да свършат тук. — Размаха бастуна. — Където и да е това тук . Дори на Хрътките им бе трудно да ги проследят.

— Убеди ли го?

Сенкотрон изсъска, вдигна бастуна и огледа сребърната топка.

— Помисли ме за… дързък.

— Само теб?

— Нас.

— Изгубихме я — каза Котильон. — Така поне се опасявам. Твърде много беше за тях, приятелю, твърде много — не са изминали нашия път. Те са смъртни. Нищо повече освен смъртни. Не разбират . Необходимостта не гложди… не глождеше душите им, както беше с нас.

— Пътища? Глождене? Души? Всичко това нищо не значи за мен. Решихме, че нещата трябва да се променят, това е всичко.

— Трябваше, защото положението ни беше твърде рисковано — отвърна Котильон. — Всичко, което последва — цялата тази безумна схема, — всичко започна с нуждата ни да си осигурим място в пантеона.

— Точно така.

— Но после всичко се промени .

— Може би за теб — промърмори Сенкотрон.

— Лъжец.

— Сенките никога не лъжат.

Двамата замълчаха за миг, а после Сенкотрон се изсмя дивашки. Котильон потисна усмивката си и извърна очи.

— Приключи ли със своя миг на съмнение? — попита Сенкотрон. — Добре. Не ти отива. Виж сега, тя е жена, а това само по себе си я прави най-ужасяващата сила във всички селения.

— Да — отвърна Котильон. — Знам за стария ти страх от господстващия пол.

— Обвинявам майка си.

— Удобно.

— Не знам кой повече го е страх от гостуванията ни.

— Още ли е жива? Не ставай смешен, Амманас.

— Виж, не съм бил винаги толкова стар. Все едно, всеки път, щом се окажем в една и съща стая, мога да видя разочарованието в очите й и да чуя гласа й. „Император? О, онази империя. Значи вече си бог? Олеле, не на Сянката , нали? Не е ли разбита? Защо трябваше да си избереш разбито владение? Когато баща ти беше на твоята възраст…“ Отврат! Бягах от деветгодишен, и чудно ли е?

Котильон го гледаше слисан.

— Ще излязат от онази пустиня, приятелю — каза Сенкотрон. — Чувствам го в костите си.

— Не знаех, че имаш кости.

— Добре де, пръчки тогава. Чувствам го в пръчките си. Хмм, звучи съвсем успокоително, нали?

— Успокоително? Не. Зловещо? Да.

Сенкотрон потропа с бастуна и се огледа.

— Още ли сме тук? Защо още сме тук?

— Няколко последни мисли за починалите, може би?

— Това ли трябва да се направи? Сигурно.

Котильон огледа труповете и изсумтя:

— Можеше просто да го плесне по ръката, нали?

— Небитите деца рано или късно свършват с убийство.

— Това ли е последната ти дума към тях? Безсмислено звучи, Сенкотрон.

— Но е така. Древните богове бяха като разглезени деца, без никой, който да ги надзирава. Единственото, което не мога да разбера за тях, е защо не са убити отдавна. Защото колко точно може да търпи всеки от нас? Това е въпросът, единственият въпрос всъщност. — Махна с бастуна. — А това тук е един отговор.

— Изглежда, трябва да сме благодарни, че Драконъс бе окован в Драгнипур толкова време — разсъди Котильон. — Ако Рейк не го беше убил…

— Всяко разглезено дете би трябвало да прекара няколкостотин живота в теглене на фургон, пълен с трупове. — Сенкотрон изсумтя. — Звучи все едно, че го каза майка ми. „Само сто живота ли, Келлан? Твърде слаб си, за да се справиш с хиляда, нали? Е, баща ти…“ Отврат! Стига!

Секул Лат усети, че лежи на земята. Беше затворил очи и не изпитваше никакво желание да ги отвори. Все още не.

Чу приближаващи се стъпки. На двама. Спряха и застанаха от двете му страни.

— О. Трябваше да се случи, рано или късно — каза женски глас отляво. — Все пак… кажи ми, братко, изпитваш ли нещо?

— Не — отвърна мъжки глас отдясно. — Защо, трябва ли?

— Ами, все пак ние сме онова, което бе най-доброто от него, и ние ще продължим да живеем.

— Мислиш ли, че може да ни чуе, сестро?

— Може би. Помниш ли как хвърлихме една монета и тя се завъртя?

— Отдавна беше.

— Ако се вслушам силно…

— Може би е просто въображението ти, мила. Някои игри просто заглъхват. А колкото до тази, новата — не искам да участвам в нея.

Жената издаде звук — почти като смях.

— Благоразумие ли е това, което чувам?

— Погледни баща ни — отвърна той. — Когато отвори очи, когато се изправи, връщане няма да има.

— Не, връщане — не. Никога повече.