Стивън Ериксън - Сакатият бог

„Можем да дадем на наследилите го истинска свобода и можем да гледаме как с всяко свое деяние сами увисват на бесилото. Никакви богове, които да винят, никакви извинения, които да трупат, никакви лъжи, зад които да се крият. Такъв блестящ свят ще бъде! Такова добродетелно място — място, където справедливостта бди, без да мигва.“

„Можем да споделим един такъв свят, Елейнт.“

Изкачи склона и видя две фигури, застанали на пътя й.

Т’лан Имасс.

Древен гняв лумна нажежен до бяло в Смирение. Паниката също отново я прониза, но тя бързо я потисна.

— Нима ще посмеете?

В отговор те приготвиха за бой каменните си оръжия.

— Той е мой!

— Не е ничий, Форкрул Ассаил — каза женската. — Върни се.

Смирение се изсмя горчиво и затърси със силата си.

— Не усещам други на тази земя, нито във ветровете — само вие двамата сте. Трябва да сте глупци, ако си мислите, че можете да ме спрете. Задържах Каменното стълбище срещу стотици от расата ви. Сложих край на войната им.

Двамата Т’лан Имасс се разделиха, за да я нападнат от двете страни. Огромният мъжкар надигна покрития с кремъчни късове костен боздуган, а женската стисна дръжката на каменното си копие.

Смирение се задвижи с изумителна бързина: скочи към женската и тялото й се изви, за да избегне забиващото се към нея оръжие. Едната й ръка прониза гърдите на немрящия воин и натроши ребрата му, другата замахна към лицето на женската, сграбчи долната челюст, дръпна и я откъсна.

Изви се, за да избегне замаха на оръжието на мъжкия, и с едната ръка, вече вкопчена в гръбнака на женската, я завъртя, надигна я от земята и я запокити на пътя на мъжкаря. Докато залиташе, той замахна с боздугана. Форкрул Ассаил блокира костената дръжка с китките си, а после се извъртя срещу него и го удари с ръце от двете страни на долната челюст. Силата на удара скъса прешлените на врата му и черепът излетя във въздуха.

Докато огромният обезглавен воин рухваше, Смирение отново се хвърли срещу женската, която немощно се опитваше да се изправи. Форкрул Ассаил сграбчи дясната й ръка, отпра я от рамото, замахна с нея като с тояга и я стовари в слепоочието й.

Т’лан Имасс се олюля.

Смирение удари отново и плочките на черепа се разцепиха. Трети удар разби лицето на женската и тя падна. Форкрул Ассаил пристъпи и с носа на ботуша си обърна Т’лан Имасс на гръб. След това заудря с ръката по онова, което бе останало от лицето и черепа. На деветия удар костта на ръката се счупи. Смирение я захвърли отвратено и продължи с петата на ботуша си.

Тъпчеше и тъпчеше омразното лице.

Накрая спря, огледа се и тръгна отново по пътя си.

„Такъв блестящ свят ще бъде.“

Килмандарос бягаше. Не можеше дори да си спомни кога бе побягнала, кога бе нахлула в първия от безбройните лабиринти. Земята, по която тичаше сега, беше унила, обезцветена — корава неравна глина, разровена от хиляди копита. Две малки луни пълзяха по нощното небе.

На половин левга напред видя хълмове от червен пясък, вълнисти и плъзнали към хоризонта. Нямаше място, където да се скрие — никакви пещери, никакви гори — трябваше бързо да напусне това селение. И все пак… Килмандарос погледна назад през рамо.

Буря от мрак, кипнал и погълнал половината небе.

„Близо! Близо!“ Дъхът раздираше гърлото й. Сърцата й туптяха като гръм от сблъскали се буреносни облаци. Разкървавените й ходила щипеха, мускулите й пареха като киселина.

„Къде? Къде да се скрия?“

— Направих нещо ужасно. И сега ще платя — заради Ерастас! Той е виновен, не аз! Не исках да бъде освободена — кълна се!

Наближи склона на най-близкия хълм, гладък откос червен пясък — как го мразеше това място!

— Ужасно. Ужасно!

Мракът горе закипя. Килмандарос извика, залитна и спря, обърна се рязко, вдигна ръце нагоре…

Той удари от небесата.

Криле като пламъци от нощ. Чудовищен блясък на сребристи очи. Нокти, които се впиха в раменете й и я надигнаха от земята.

Килмандарос изпищя, юмруците й се свиха и заудряха дракона в гърдите. Звукът от ударите бе като гръм.

А след това падаше и оставяше подир себе си диря от кръв.

Сянката му премина над нея, кръжащо, шеметно спускащо се присъствие, извиси се огромен… челюстите зейнаха, изтрещяха, зъби се впиха в лявото й бедро и отново я запокитиха нагоре. Кост лъсна там, където бяха мускулите й, от крака й плисна кръв. Запропада отново с вой надолу към земята.

Този път не усети сблъсъка. Падна на краката си с трясъка на чупещи се дъждовни дървета. Изтрещяха кости, острите парчета се забиха в таза и торса й. Сблъсъкът я хвърли по очи. Успя да се превърти по гръб и зашеметена и безпомощна се взря в спускащия се Драконъс.