Стивън Ериксън - Сакатият бог

Тя го стисна силно за ръката. Сякаш това можеше да помогне, след като знаеше, че не би могло. Но нямаше какво да му каже — умът й бе празен след онова, което го бе пронизало току-що. „Той очаква да умре. Любимият ми очаква да умре.“

Фургоните с продоволствие влязоха в лагера и за първи път очите на Щит-наковалня Танакалаян се спряха на Форкрул Ассаил — или поне си помисли така, макар впоследствие да разбра, че мъжът е само полукръвен, Разводнен. Все едно, в него имаше нещо кошмарно — кожата, бяла като папирус, движенията му, ръцете, извити като змии, гъвкавите стъпки, мъртвешката студенина в светлите му очи.

„Това са най-опасните съюзници. Не съм сляп за презрението, което изпитвате към нас, щом видите окаяното ни състояние. Но ние ще се възстановим, и то бързо, и когато дойде време да направим нужното, ще сме готови.“

Видя, че Сеток стои отстрани, без да обръща внимание на Разводнения и офицерите му, пренебрегнала всички и всичко. Вълците ли я бяха стиснали в хватката си? Те ли гледаха сега от разноцветните й очи? „Тя е пречка. Но вината не е нейна — Вълците са я взели, те я използват — момичето не е нищо повече от портал, а когато боговете решат да се проявят в този свят, ще изригнат направо през нея. Съмнявам се, че изобщо ще оцелее.“

„Ако потрябва, ще запечатам този портал. Ще попреча на Вълците да дойдат. Ще го направя, за да спася живота им.“

Значи молитвите му оставаха без отговор. С думите си тя бе дала ясно да се разбере, че всички жреци на Сивите шлемове са глупци, самозаблудени във вярата си, че могат да трогнат ума на Дивото. А поколенията периши, дали живота си за Вълците… „прахосани. Всичката онази пролята кръв. И борбата за власт, драгоценните титли на Смъртния меч, Щита-наковалня, дестраянта, всички те не значат нищо.“

„И тук се крие най-жестоката истина от всички. В крайна сметка ние не сме по-различни от всеки друг култ, от всяка друга религия. Самоубеждаваме се в праведността на нашия път. Самоубеждаваме се, че ние единствени се придържаме към някаква неизменна истина. Сигурни в убеждението си, че всичко друго е прокълнато.“

„Но всичко това е било игра, осветеният от вярата терен за игра на борби за светска власт, на злостна амбиция.“

„В какво тогава да вярваме?“

Мислите му закръжиха на въртоп и го отнесоха все по-надолу и надолу… до Кругава. „Провидя ли всичко това? Реши ли, че личната слава е всичко, единственото, заслужаващо да се домогваш до него? Ти ли си решението, Кругава?“

„Дай последния си отпор. Умри, заровена до шията в почтеност, доблест и дълг — тези думи се веят на флаг, в три отсенки на червеното, и ти ще се притечеш към това знаме и ще умреш щастлива. Добре, Кругава, вече мога да те разбера. Не помага, защото все пак няма да те последвам. Но поне разбирам.“

Нямаха нужда от Сеток. Сивите шлемове щяха да са яростта на Вълците, гневът на Дивото, без риск за Вълците. „Да, това е война, но вие не идвате тук. Не в тази война. Иначе ще ви вземат. Дойдете ли, на този ден ще умрат богове.“

„Няма да го позволя.“

Осъзна, че е застанал между двете — между Кругава и Сеток, между профанното и святото, но на нито една от двете нямаше да даде прегръдката си. „На резеца на ножа, наистина. Аз съм Щитът-наковалня и моя и само моя е властта да дам благослов. Но ето ме, впримчен тук и отказващ да протегне ръце към която и да е от двете.“

„Изглежда, в края на краищата доблестната смърт ще е моята.“

— Щит-наковалня.

Обърна се и се озова срещу Разводнения командир.

— Да?

— Съветвам ви да отдъхнете и да се нахраните тази нощ. На разсъмване можем да започнем своя марш към Благословения дар…

— Извинете, накъде?

— Благословения дар е старото име на равнината, където чака армията на Коланси. Беше богата на жито земя.

Танакалаян се усмихна.

— Добре.

— Щит-наковалня.

— Да?

Разводненият кривна глава.

— Канех се да коментирам впечатляващата вежливост в поведението на войниците ви.

— Извинете ме — отвърна със стегнато гърло Танакалаян. — Разсеян съм.

— Разбира се. Брат Усърдие иска да узнае преследващите ви единствената заплаха ли са, която трябва да очакваме?

„Преследващите ни… но нищо не съм казал за К’Чаин Че’Малле. Нито на тебе, нито на никого от вас.“

— Вярвам, че да. Само че…

— Щит-наковалня?

— Има една армия на чужденци… но те решиха да преминат Стъклената пустиня. Мисля, че спокойно можем да допуснем, че са се провалили.

— Съгласен съм. Не усетихме нищо да посяга към нас от онази посока.