Стивън Ериксън - Сакатият бог

Брис — бе вдигнал ръка пред очите си — с безпомощен жест подкани Идист да продължи.

Все едно, можем да поговорим за това по-късно, но нека се знае, че като крал мога да ти заповядам да ми изложиш всяка подробност до най-последната, ъъ, подробност, като същевременно обещавам, че жена ми изобщо няма да чуе и една дума за това. Тъй като, както съм сигурен, че вече си открил, креватните приказки може да са опасни.

Но най-добре е сега да преминем към досадното официално съдържание, за да можем по-късно да се върнем на пикантните подробности. Чувствам се удовлетворен в очакванията си, след като открих, че жените наистина се увличат в най-ужасно подробни дискусии за своите мъжлета, когато са в компанията на цицестите си приятелки, подканяйки танто за кукуригу, а кое танто може да е по-подканящо от кукуригуто?

Спакс избухна в груб смях, а после се присви неловко.

— Извинявам се. Такъв съм си, когато нещо ме втрещи.

Идист продължи:

Сега официално. Бъг сформира свой личен батальон, намери способен командир за него, а след това нае флота да превози въпросните подкрепления с цялото продоволствие, което успя да натика в трюмовете. А после, след моята прокламация за суверенитет на бедняците на Островите, събра всички теблори, които, странно, се стекоха да се включат в ледерийската армия с цел да придружат Канцлерската флота. Между нас казано, теблорите май са най-противоречивият народ, който съм познавал. Все едно, с всички тези Бъг направил това, Бъг направил онова, разбираемо съм изтощен и благодарно приемам съчувствието ти. Да продължа: батальонът сега има триста теблори в помощните си части. Вярвам, че някакво древно пророчество ги държи в напреднала фаза на възбуда.

Точно както собственото ми пророчество за твоя предстоящ любовен живот вече се е сбъднало (вярвам), поради което съм в напреднала фаза на възбуда — но не по неприличен начин, уверявам те. Би било извратено. Остави приказките за войни и кланета, братко, развърти ми един романс! Както съм затворен в двореца, окован за съпруга, можеш да си представиш отчаянието ми тук.

Съвсем честно, докато привеждам в практика нов период на аскетизъм тук в двореца, току-що открих грешката си да диктувам това послание на жена си. Тъй че ще използвам този момент, преди да избягам от стаята, да ти изпратя цялата си любов и да препредам най-топлите си поздрави до всеки друг, когото си поставил в неловкото положение да чуе това.

— Принц Брис — измърмори Абрастал, — имате съчувствието ми.

Брис въздъхна, а след това със забележително спокоен и твърд тон се обърна към Идист.

— Командире, кога ще пристигне батальонът ви?

— Вече идват, ваше височество. Оставих заповеди да се движат бързо през нощта и да стават преди залез, тъй че с малко късмет ще пристигнат вдругиден призори.

— Благодаря, командире.

На връщане към лагера на ледериите — Идист и отрядът му бяха на почтително разстояние зад тях — Араникт хвана Брис за ръката.

— Всички онези викове и смях — това беше от благодарност. Разбра го, нали?

Той се намръщи.

— Брис.

— Нарочно го прави, знаеш ли. Смята ме за прекалено сериозен — но пък аз, просто случайно, скоро ще поведа войниците му на бой. Изминахме дълъг път и търпяхме лишения, а врагът ни очаква, добре подготвен, отпочинал и вероятно дълбоко окопан. Този враг ще избере терена и най-лошото е, че вероятно ще ни превъзхожда многократно по численост.

— Нищо в думите му не хвърля светлина върху това — отвърна тя. — Но си личи, че се тревожи за теб. Тази помощ ни дава шанс да се бием.

— Знам. И, разбира се, съм благодарен — как бих могъл да не съм?

— Идист те предупреди.

Брис поклати глава.

— Не е писмото, Араникт.

— Не е ли?

— Това, което се случи току-що там, се е разиграло в ума на Техол още докато е диктувал на жена си. Знаел е, че ще поискам думите му да се прочетат на глас — брат ми е подъл и изключително безсрамен. Цял живот съм влизал в клопките му и това изобщо не ме притеснява. Всъщност дори се възхищавам на гения му. Всеки път.

Араникт се обърка.

— Брис, какво е тогава?

— Не мога да си спомня, Араникт — а съм се опитвал, — не мога да си спомня Техол да е казвал някога, че ме обича. И това само по себе си показва притеснението му, и то ме разтърси до дъно.

— Брис…

— Техол се бои, че няма да се видим повече. Въпреки всички досадни глупости се е доближил толкова до това да каже „сбогом“, колкото би могъл да го направи човек, без да използва самата дума. Тъй че, както сигурно можеш да си представиш, той ми липсва. Липсва ми ужасно.