Стивън Ериксън - Сакатият бог

И едурът проговори:

— Приятелю, познаваш ли ме? Ще ме благословиш ли?

Когато очите му се отвориха, Араникт бе готова за него, готова за неподправения ужас, изписан на лицето му, за душата му, оголена и разтърсена до сърцевината си, и го притисна в обятията си. И разбра, в дълбините на сърцето си, че го изгубва.

„Назад. Тръгнал е по пътя си назад и не мога да го задържа. Не мога.“ Усети го как потръпва, а кожата му бе хладна на допир, влажна почти. „Мирише на… сол.“

Мина малко време, докато дишането му се успокои, и той пак заспа. Тя бавно се отдръпна от него, стана, загърна се с наметалото си и излезе от палатката. Беше почти на разсъмване, лагерът бе затихнал като гробище. Високо горе Нефритените странници прорязваха огромна ивица през нощното небе, остри като готови да се спуснат надолу нокти.

Тя извади кутийката с огнивото и пръчка ръждивец. Да облекчи глождещия глад.

Тази земя бе съсипана, в много отношения беше дори по-зле от Пустинните земи. Навсякъде се виждаха следи от някога процъфтявал живот. Цели села бяха запустели, оставени на бурените. Пръстта по нивите бе издухана до камък и глина и не беше останало ни едно дърво — само пънове или тук-там дупки, където дори пъновете бяха изтръгнати. Нямаше никакви животни, никакви птици и всеки кладенец, който бяха огледали, всяко корито на поток, което низшите й магове бяха разровили в опита си да извлекат вода от дълбочините, не даваше нищо повече от мътна тиня. Малкото им останали коне едва ли щяха да могат да стигнат дори до същинска Коланси. „А някъде напред ни чака добре отпочинала, добре нахранена армия.“

Дръпна силно от пръчката и погледна на изток към далечния лагер на Болкандо. Никакви огньове. „Няма да сме достатъчно. Не и за да направим това, от което се нуждае адюнктата, което поиска от нас. Може да се окаже, че цялото това пътуване ще свърши с провал и смърт.“

Брис излезе от палатката и застана до нея. Взе пръчката от пръстите й и дръпна. Беше започнал да пуши ръждивец преди няколко седмици, може би за да успокои нервите си след кошмарите си.

— Почти мога да вкуся мислите на войниците ми — заговори той. — Ще трябва да убием и последните си коне и да ги изядем. Няма да е достатъчно — нямаме вода да сготвим свястна яхния… ех, ако можехме да ядем мърша, можеше и да успеем.

— Още не сме свършили, скъпи. — „И те моля, умолявам те, не ми отвръщай с поредната тъжна усмивка. С всяка от тези усмивки усещам как се изплъзваш все по-далече.“

— Това, което най-много ги безпокои, е, че ставаме все по-слаби. Боят се, че няма да сме годни за бой.

— Перишите ще са още по-зле и от нас.

— Но те ще разполагат с няколко дни, за да се възстановят. А ние ще трябва да се изправим пред армията на Ассаил, Араникт.

Тя запали нова пръчка, после посочи с ръка.

— Ако цяла Коланси е такава, няма да имат армия.

— Кралица Абрастал ме уверява, че Коланси продължава да процъфтява — с това, което предлага морето, и с плодородната долина на провинция Естобанси.

„А всяка нощ кошмарите те отнасят. И всяка нощ лежа будна и те гледам: И мисля за всички други пътища, по които можеше да тръгнем.“

— Как я провалихме? — попита Араникт. — Какво повече можехме да направим?

Брис се намръщи.

— Това е рискът, когато повеждаш една армия към неизвестното. Всъщност никой разумен пълководец дори не би и помислил за такъв рискован акт. Дори при нахлуване в нови територии всичко се предшества от сериозно разузнаване, връзка с местните елементи, събиране на колкото се може повече информация: история, търговски маршрути, предишни войни.

— Значи без Болкандо всъщност щяхме да вървим слепешком. Ако Абрастал не бе решила, че е в интерес на кралството й да се включи… Брис, да не би грешно да преценихме адюнктата от самото начало? Да не би да попаднахме в капана на предположението, че тя знае повече, отколкото всъщност знае, и че всичко, което се е наела да направи, наистина е постижимо?

— Зависи.

— От какво?

Той се пресегна и взе новата пръчка ръждивец.

— От това дали ще успее да мине през Стъклената пустиня.

— Което е невъзможно.

Брис кимна.

— Да.

— Брис, дори адюнктата не може да наложи на малазанците си да постигнат невъзможното. Светът ни поставя физически граници и трябва да се примирим с тях, иначе тези граници ще ни убият. Огледай се — ние сме почти без храна и вода. А тази земя няма какво да ни даде, и както всички селяни са избягали или изгинали, така и ние сме изправени пред същата сурова реалност. Тази страна е унищожена.