Стивън Ериксън - Сакатият бог

Хиляди мъдреци и философи отчаяно бяха стягали пръсти около гърлото на това… това единствено нещо. Било със свити от ужас сърца, било с предизвикателен вик. „Кажи ни — покажи ни доказателствата си. Кажи ни, че забравата има лице, а на него — извивката на усмивка, благословът на разпознаването. Твърде много ли е да молим за това?“

Знаеше, че това е тайният ужас, затаен зад всички вери. Изборът да вярваш, когато да не вярваш носи ужаса на безсмислеността, когато животът е изпразнен от цел, всички надежди са изтървани, изпаднали от ръката, оставени да потънат в гъстата кал — „а тинята се сипе отгоре на дъжд, докато всичко не бъде погребано“.

„Познавах един, който проучваше вкаменелости. Беше го превърнал в цел на целия си живот. Говореше с голяма възбуда за нуждата си да разреши загадките на далечното минало. Това направляваше живота му десетилетия наред, докато в една изповед, написана в нощта, когато посегна на живота си, накрая не изрече истината, която най-сетне бе открил. «Открих тайната, единствената тайна, която е миналото. Тайната е тази. В историята на този свят съществуват повече форми на живот, отколкото бихме могли дори да си представим, още по-малко да възприемем. Те са живели, умирали са и малкото, което остава от тях, ни казва само, че са съществували някога. И тук се крие тайната, ужасната тайна. Всичко е за нищо. Нищо освен парчета кост. Всичко… за нищо.»“

Не беше никак трудно да се проумее как това заключение води до самоубийство.

Но тогава видя пред себе си познато лице, там, в изтерзаните си спомени или в сънния свят — което и от двете да беше. Техол, и онзи поглед в очите му, който можеше да видиш в мига преди да плюе в лицето на всеки съществувал бог, за да мине след това на мрачните мърморковци, философи и чорлави поети. „Майната им на всички, Брис. Никой всъщност няма нужда от оправдание, за да се откаже от живота, и на всичките ония, които слушаш, просто им тегли по една майна. Да се предадеш е лесно. Да се бориш е трудно. Братко, помня как веднъж прочетох за убийствени мечове, които в мига на битката вият от смях. Какъв по-добър символ на човешкото непокорство от това?“

„Да, Брис, помня го онзи събирач. Той сбърка, и то много. С онази тайна, която откри, той всъщност имаше избор. Отчаяние или възхита. Кое от двете би избрал ти? Колкото до мен, гледам идиотизма и безсмислието на съществуването — и как мога да не се възхитя?“

„Всяко същество умира, братко — знаеш го много добре. Готов съм да се обзаложа, че всяко едно от онези същества се отправя в мрака с присвита и плаха душа, без да знае какво го чака. А защо ние, умните същества, да сме уникални? Смъртта ни изравнява с хлебарките, с плъховете и със земните червеи. Вярата е нещо повече от това да обърнем гръб на бездната и да се престорим, че я няма, Брис. Така се изкатерваме над хлебарките, на върха на стълбата, момчета! И точно в тези седем-осем стъпала е цялата разлика! Десет? Десет да са, добре. Тук горе боговете най-сетне могат да ни видят, нали?“

„Помниш ли онзи, другия мъдрец, който каза, че душата се отнасяла от тялото от личинки? Смажеш ли личинка, убиваш душа. И проклет да съм, но трябва да изпълзят далече, тъй че боговете са им дали криле, та да ги отнесат нагоре в небесата. Странно логична теория, не мислиш ли? Та докъде бях стигнал, братко?“

„По-важното — ти докъде стигна?“

Лицето на Техол изчезна и Брис отново остана сам.

„Докъде стигнах ли, Техол? Доникъде.“

Препъна се, зашари слепешком с ръце, олюля се под невъобразимата тежест — твърде ефимерна, за да я смъкне от раменете си, и в същото време тежка като планини. А от всички страни тази непрогледна тъмнина…

„Но не… светлина ли е онова там? Онова…“

В далечината сред теченията проблясваше и гаснеше мъждукаща светлина на фенер.

„Кой?… Хей… виждаш ли ме?“

Протегната ръка, извивка на усмивка на добродушно лице.

„Кой си ти? Защо идваш за мен, ако не да ме благословиш с откровение?“

Странникът държеше фенера ниско, сякаш вече не го интересуваше къде стъпва и какво осветява, и Брис видя, че е Тайст Едур, сивокож воин, загърнат в опърпани кожи, които се полюшваха зад него като пипала.

Приближаваше се, стъпка по стъпка. Брис застана на пътя му и зачака.

Едурът стигна до него, вдигна глава и тъмните му очи се взряха в неговите. Устните му се раздвижиха, но не излезе нито звук, все едно бе забравил как се говори.

Брис вдигна ръка за поздрав.

Едурът я стисна и Брис изпъшка, щом воинът се наведе напред и отпусна върху него цялата си тежест. Лицето, изпито и прогнило, се приближи към неговото.