Танакалаян посочи назад към телата в траншеята.
— Щяха да дезертират, дестраянт. Щяха да се върнат при Кругава и да й занесат жизненоважна информация. Престъплението им беше измяна.
— Те се опитаха да издигнат нов Смъртен меч — отвърна тя. — Потърсиха ветеран, който да ги командва на бойното поле. Ти ги уби заради лична обида, Танакалаян.
— Нещата са по-сложни. Ти не разбираш.
Тя поклати глава.
— Изправен си пред криза, Щит-наковалня. Войниците ти са загубили вяра в теб. Съдбоносно е да разбереш — ако не бях аз, тази армия щеше да се върне при Кругава.
— Хвърли Вълците срещу К’Чаин Че’Малле — спечели ни времето, което ни трябва.
— Не.
— Защо?
— Защото те отказват, Щит-наковалня.
— Но… защо?
Сеток сви рамене.
— К’Чаин Че’Малле никога не са били врагове на зверовете. Никога не са се чувствали толкова несигурни, че да изпитват нужда да избиват всичко наоколо. Никога не са били толкова уплашени, толкова невежествени, толкова… жалки. Вярвам, че Вълците не гледат на тях като на заслужаващи избиване.
— А ще премислят ли, когато онези гущери ни нападнат?
Тя впи поглед в него.
— Какво ще видят вълците обаче? К’Чаин Че’Малле ще избиват… хора .
— Но ние, перишите, трябва да сме техните мечове на възмездието!
— Значи можем само да се надяваме да не се изправим срещу К’Чаин Че’Малле на бойно поле.
— Не разбираш ли необходимостта, бремето над нас, дестраянт? Трябва да стоим в сянката на Форкрул Ассаил. Трябва да сме свободни да избираме къде и кога да се бием, срещу кого да се изправим. Да оставим Ассаил да вярват, че ни държат оковани и покорни, нетърпеливи да загинем в бой дори.
— Крепиш всичко на ръба на ножа, Щит-наковалня.
— Ние сме Сивите шлемове, дестраянт. И ще служим на Вълците.
— Разбира се.
— И точно затова трябва да продължим марша с тази скорост — да не оставим на гущерите време да помислят какво да правят с нас. А ако ни подгонят чак до армията на Ассаил, в мига, в който тези древни врагове се видят едни други…
— Трябва само да се отдръпнем встрани.
Той кимна.
Сеток извърна очи. „Може би. Това ли е измяната, която усещам в Танакалаян? И ако не мога да се съглася с методите му, трябва ли да отхвърля намеренията му? Но играта, която иска да играе… между такива убийствено опасни врагове… възможна ли е?“
„Не, по-скоро се запитай следното, Сеток: каква алтернатива имаме?“
Погледна го. Той не беше помръднал. Гледаше я и на лицето му бе изписана сляпа нужда.
— Достатъчно умен ли си за това, Щит-наковалня?
— Не виждам никакъв друг начин, дестраянт. — Помълча разколебан, после добави: — Всяка нощ се моля на Вълците на Зимата…
Тя отново извърна очи — този път окончателно.
— Напразно си губиш дъха, Щит-наковалня.
— Какво?!
— Те не разбират богомолците — отрони тя и затвори очи. — Никога не са ги разбирали.
Отново залиташе объркан и без посока. Тъмнина и непоносим натиск, бесни течения, които се мъчеха да откъснат плътта от костите му, и от всички страни — полузаровените отломки от изгубените. Препъваше се в изгнили греди от разбити корпуси, краката му изритваха избелели кости, които блясваха и кръжаха сред млечнобели облаци. Зацапани със сол амфори, калаени и оловни слитъци, стотици разпръснати кръгли щитове, бронзов обков върху разпадащо се дърво. Обковани сандъци, натрошени и изсипали драгоценните си камъни и монети — и навсякъде останки от морски същества, безчувствените им тела довлечени до дълбините, а дъждът отгоре не секваше.
Брис Бедикт познаваше този свят. Поредният сън ли бе това? Терзание от спомените му? Или душата му най-сетне се бе завърнала в това място, което щеше да се научи да нарича свой дом ?
А над всичко, най-големият натиск, който изпитваше, единствената сила, която нито здравината на краката му, нито твърдата упоритост на волята му можеха да понесат, бе от тази необятна, опустошителна самота. „В смъртта пристъпваме сами. Последното ни пътуване става в самотност. Очите ни се напрягат, ръцете ни опипват — къде сме? Не знаем. Не можем да видим.“
Това бе всичко, от което се нуждаеше. Всичко, от което се нуждае всеки. „Ръка, която да хване нашата. Ръка, която да се протегне от сумрака. Да ни посрещне, да ни увери, че нашата самота — тази, която сме познавали през целия си живот и срещу която сме се борили с всеки дъх, който поемаме — че тази самота най-сетне е свършила.“
„За да се превърне смъртта в най-драгоценния дар от всички.“
Читать дальше