Стивън Ериксън - Сакатият бог

— „Когато от мъдростта капе кръв, глупците триумфират.“

Благоговение го погледна рязко.

— Разпоредете се тези ръкописи да бъдат изгорени, брат Усърдие. Това е заповед, не молба.

Той се поклони.

— Ще бъде сторено незабавно, сестро Благоговение.

— И не желая да чувам повече за тази „Лудост на Готос“, ясна ли съм?

— Да, сестро Благоговение. Простете ми.

Бедрата й потръпваха от старата болка. „Стигнахме чак дотук. Но най-сетне спираме и даваме отпор. И се превръщаме в опорната точка на света. А къде ще се намери справедливостта, ако не на опорната точка?“ От работните групи се вдигаха облаци прах и се носеха над позицията им. Щипането в очите и горчивият вкус в устата я принудиха да се обърне.

— Продължавайте, брат Усърдие.

Залегнал в изсъхналите треви и загледан в огромния лагер, проснал се долу в равнината, Сторми изруга тихо, бръкна под корема си и измъкна острия камък, който му убиваше. Геслер до него се почеса по носа и рече:

— Зловещо изглежда, а?

Отряд периши бяха подкарали свои другари — обезоръжени и по долни дрехи — към един изкоп, от който копачите вече излизаха. Накараха ги да застанат в редица пред изкопа и да коленичат. Блеснаха мечове. Главите се изтъркаляха и телата паднаха.

— Това обяснява защо Бент и Роуч се побъркаха вчера над ония могили — изсумтя Геслер.

Сторми въздъхна.

— Ако практикувахме това, вместо да спорим непрекъснато, Гес, вече щяхме да сме се убили един друг хиляда пъти.

— Някои мразят, когато забавлението свърши.

— Именно.

— Слушай — заговори Сторми след малко. — Набутахме се в тези говна — трябваше да направим както казва Гу’Рул и да ги изколим всички, като почнем с Танакалаян.

— В най-лошите си моменти Кругава сигурно щеше да се съгласи. Ако не я държахме изкъсо, рано или късно щеше да слезе долу и да го направи лично — измърмори Геслер. — Но все пак е погрешно. Не е… тактическо.

— О, хайде пак. Върховен Първи Юмрук Меч Фукльо Геслер Велики пак ни говори за тактика. Ще се обзаложиш ли, че останалите периши не чакат вече в столицата на Ассаил? Тъй че вместо да свалим пет хиляди Сиви шлема тук и сега, ще трябва да свалим два пъти повече след седмица. Какъв тактически смисъл има в това?

— Кругава смята, че може да ги освети, Сторми. Но сега не е моментът.

— Тя мисли, че и слънцето залязва в задника й всяка нощ и излиза от устата й всяка сутрин. Тя е смахната, Гес. Виждаш го, нали? Луда е като котка с пет очи и един мустак…

— Тихо… коя е онази там?

— Коя? Къде?

— Онова момиче.

Сторми замълча и се загледа. Видя как Танакалаян се приближи към момичето и се слиса, когато коленичи пред него. Бяха твърде далече, за да ги чуе, но ако се съдеше по жестовете й — сочеше към траншеята, където бяха хвърлили телата и главите, — беше недоволна от нещо. И четеше конско на онова изменническо говно.

— Тя трябва да е — рече Геслер. — Онази, за която ни каза Фейнт.

— Дестраянт — изсумтя Сторми. — Но въпросът е как, в името на Гуглата, се е озовала тук?

— През лабиринт. Изплюта е от Вълците.

— Ако Кругава ще трябва да се разправя с някого, ще е тя.

— Може би си прав, Сторми. — Геслер изпълзя назад по склона и се надигна. След малко Сторми се хлъзна до него. — Това е. — Геслер изтри пръстта от дланите си. — Вълците на войната, а? Защо тогава тази армия се държи все едно, че изобщо не знаят, че сме на половин ден зад тях?

Сторми се почеса по брадата.

— Вълците преследват в лова. Не са преследваните.

— Освен от нас, хората.

— Все пак може би просто не им е хрумнало да погледнат назад.

— Тъй че адюнктата може би беше права. Тази армия на К’Чаин Че’Малле е готова да се забие като нож в средата на масата.

— По-скоро сме като змии в тревата и от зъбите ни капе шибана отрова. — Сторми се усмихна горчиво. — Още ли си възбуден, Смъртен меч?

Очите на Геслер бяха блеснали.

— А ти?

— Тц. Няма начин да не оплескаш всичко.

— Благодаря.

— Просто кротувай, Гес. Само за това моля.

Геслер го погледна невярващо.

— Точно от теб ли го чувам, Сторми?

— Повече съм закоравял в боя от тебе напоследък, Гес. Много мъдрост насъбрах в тежки уроци.

— Ама ти сериозно ли говориш?

— Това закоравелите в боя ветерани винаги говорим сериозно. Дай да се връщаме в лагера. Устата ми се напълни със слюнка от мисълта за плесен от подмишница и пълна халба със сок от жлеза.

„В сърцето му има измяна.“ Сеток гледаше телата на обезглавените братя и сестри, чувстваше гнева на Вълците и се мъчеше да овладее дивата им ярост. Присъствието на боговете-зверове в нея напираше навън като безразсъдна буря и тя отново и отново усещаше, че е на ръба да се удави в пороя й. „Аз съм Сеток. Оставете ме да бъда вашият глас! Сляпата ярост е безсмислена — колкото и да е справедлива каузата ви, трябва да има човешки ум, който да ни поведе всички в предстоящата война.“