Стивън Ериксън - Сакатият бог

Около тях войнството на Паран се строяваше и се подготвяше за поход. Оставаше им една трета дневна светлина и Върховният юмрук, изглежда, не мислеше да остави войниците си да отдъхнат. „Бърза. Това винаги е лошо. Войниците изглеждат прилично обаче. Много от Северен Дженабакъз и малазанци от континента. А и ония конни воини от Седемте града. Племенни. Тия от племената винаги ме плашеха.“

— Всички ли Подпалвачи на мостове бяхте такива? — попита Майнала. — Нагли, самоуверени, самовлюбени?

— Да. И си заслужихме перченето.

— Глупости.

— Всъщност — продължи Калам, все едно не я бе чул, — може би точно затова решиха да ни премахнат. Никой офицер, който ни тупваха на главата, не можеше да издържи. Бяхме част, командвана от сержанти, Уискиджак преди всичко, и сержантите съгласуваха помежду си заповедите, които да дадат на капитаните и лейтенантите, и заповедите, които да спуснат на нас. Както можеш да си представиш, висшето командване не харесваше много това. О, слушахме неколцина, тези, за които знаехме, че ще са с нас — Дасем, Дужек, тези, за които знаехме, че ги бива. Но останалите? Забрави.

— Значи сте били неуправляеми.

— Значи, че всъщност мислехме да свалим императрицата. Да, погледнато така, Ласийн трябваше да ни премахне. Нямаше избор, а и да не я устройваше много, че трябва да избие най-коравите си войници… е, мисля, че й дадохме няколко повода.

— Е, най-после малко откровеност — каза Майнала.

— Тъй че сега съм с Воинството, жено. Което ме довежда до въпроса ти какво правиш тук? Там, където отиваме, не е безопасно.

— Децата на Сенкотрон — отвърна тя. — Оцелелите, имам предвид. Не можех да ги погледна в очите след онова, което стана. Не можех да го понеса повече. А разбирах — Котильон и Сенкотрон крояха нещо. Но най-вече децата и станалото извън тронната зала. Ще ти призная, Бързия Бен не се поколеба. Дори когато изглеждаше, че ще умре, не се поколеба.

— Икариум — промърмори Калам. — Може би някой ден ще се изправя срещу него и ще видим.

— Това бързо би сложило край на наглостта ти, Калам Мекхар — изсумтя Майнала.

Един сигналист развя флаг. Беше време да препуснат към авангарда. Калам помисли над думите на Майнала и въздъхна.

Смушиха конете и поеха напред.

И той помоли:

— Мила, я ми кажи пак за онзи Тайст Едур с копието…

Командир Ерекала от Сивите шлемове влезе в палатката и завари брат Спокойствие в отсрещния ъгъл, загърнат в сенки и с лице към платнената стена. Сам. Ерекала спря и каза:

— Чист?

Спокойствие бавно се обърна.

— Заравяли ли са те някога жив, Ерекала? Не, предполагам. Може би в някой кошмар… все едно. Днес усетих убийството на сестра Опровержение. И на всички нейни офицери — всички са мъртви. Обсадата е разбита и врагът ни вече вилнее във владението ни.

Ерекала примига, но си замълча.

— Свали си шлема — каза Спокойствие. — Виждаш ли, ей там? Гарафа. Чуждестранно вино. Признавам, че привикнах към него. Помага ми да облекча… опасенията си. — Приближи се до масата и си наля бокал. Наля втори и го покани с жест.

Стиснал сваления шлем под мишница, Ерекала поклати глава и рече:

— Опасения ли, Чист? Не е ли справедлива каузата?

— О, да, Ерекала. Във вълната на нашето възмездие ще има справедливост. Но ще има и престъпление. Ние не щадим децата. Не ги оставяме да пресъградят своя свят, да сътворят от него ново място на смирение, на уважение и състрадание. Не им даваме шанс да се справят по-добре.

— Чист — заговори Ерекала, — както ясно сочат ученията на Вълците, на всяко ново поколение се дава нов шанс. И всеки път те просто продължават престъпленията на своите бащи и майки. „От удара, който нанася невинното дете, до този, който опустошава леса, макар величината на жеста да е различна, страстта зад ръката не е.“ Така би заявило Дивото, ако разполагаше с думите, за да го изрече.

Очите на Спокойствие блеснаха в сенките.

— И ти не виждаш никаква самонадеяност в това?

Ерекала кривна глава.

— Чист, проявите на самонадеяност на Сивите шлемове на Периш са безкрайни. Но все пак, ако не можем да разберем страданието на невинния — било то бебе или звяр, — какво заместват думите ни тогава, ако не онова, което не искаме да чуем, не искаме да приемем, за да не би да ни принуди да променим нравите си, нещо, което никога не ще сторим. Ако искаме да говорим от името на Дивото, трябва да започнем с гласа на човешката съвест. А когато не се вслушваме в съвестта или когато я пренебрегнем, какъв избор ни остава?