Стивън Ериксън - Сакатият бог

— Нищо чудно, че потръпваше при всяко движение, Дужек. Целият съм на възли.

„Все пак врагът се прекърши при първия сблъсък и гадният бой, който очаквах, се превърна в клане. Само няколко жертви, и то повечето на идиоти. Това с омагьосаните гласове — хубаво, но ако оттам идва цялата им дисциплина и кураж… е, вече виждаме недостатъците, нали?“

— Върховен юмрук.

Бързия Бен изглеждаше така, все едно са го пребили. А и погледът му бе станал някак плашлив, сякаш изпълнен с болка.

Паран кимна.

— Висш маг. Толкова зле ли беше, колкото виждам по лицето ти?

— Не чак. Просто съм поизгубил практика. Финес ми липсваше, мисля.

Любопитно обяснение. Паран се обърна към Калам. Оръжията му бяха прибрани и убиецът изглеждаше направо доволен от себе си. Кой знае защо, Паран усети, че му се ще да поохлади малко това самодоволство. „Уби хора все пак.“ Изгледа го мълчаливо, после каза:

— Жена ти иска да й обърнеш внимание.

Мъжът се намръщи.

— Веднага ли?

„Хвана се.“

— Тъй като си оплескан с кръв, ефрейтор, сигурно първо ще поискаш да се измиеш.

— Бях забравил, Калам, — изсумтя Бързия Бен. — Ти си само ефрейтор — значи мога да те командвам.

— Само опитай, нахапана от Гуглата змия такава.

След като Калам тръгна, Висшият маг се обърна към Паран. Поколеба се и каза:

— Усетих нещо. Далече на югозапад…

— И аз.

Уплашеният поглед се върна.

— Знаеш ли какво беше?

— А ти?

Висшият маг въздъхна.

— Пак същото, така ли?

Паран кривна глава.

— Когато помолих Сенкотрон за Калам, признавам, че не очаквах ти да го доведеш. Последното ми усещане за теб беше, че си се спотаил в армията на сестра ми и кротуваш.

Бързия Бен кимна замислено.

— Можеш да надушваш такива неща? Впечатлен съм, Гъноуз Паран. Много си напреднал от онзи вечно притеснен капитан с нервен стомах, когото помня от Черен Корал.

— Още съм притеснен, Висш маг. А колкото до усещането на далечни сили, уви, става все по-несигурно. Очевидно след като влязох под влиянието на лабиринта Ассаил, станах сляп. Но със сестра ми никога не е лесно и при най-добри обстоятелства…

— Мечът й.

— Мечът й, да. И… други неща.

Бързия Бен кимна съчувствено.

— Сестрите, да. — Присви очи. — Онази… проява, която усетихме. Мислиш ли, че… Тя ли беше?

Паран се намръщи. Само споменаването на стомаха му му докара болка и леко гадене. „Виж ни как все още се заобикаляме като палета, които ще се сбият. Спри вече, Паран. Бъди честен. Няма време.“

— Не знам, Висш маг. Но смятам да разбера.

Бързия Бен погледна към войниците, плъзнали из вражеския тил, и попита:

— Гъноуз Паран, какво сме ние? Тук. Какво сме?

Лицето на Паран се изкриви от спазъма, свил стомаха му.

— Войници на императора. Винаги сме били това.

— Та ти си бил още дете, когато управляваше той.

Паран сви рамене.

— И все пак.

— М-да — измърмори Висшият маг, сякаш се мъчеше да преглътне лошата новина. — И все пак. Но… онази империя я няма, Паран. Ако изобщо я е имало.

„Проницателно наблюдение, няма що.“

— Нищо не е вечно, Бързак. Впрочем, как оценяваш шансовете на Калам и Майнала?

Бързия Бен изсумтя — може да беше горчив смях, а може би съчувствие.

— Не знам. И макар да мисля, че им е добре заедно, непрекъснато се дърлят, ако ме разбираш.

— Донякъде.

— Не любовта е проблемът.

— А всичко останало.

Бързия Бен кимна и сви рамене. После попита:

— Е, кажи ми, о, Господарю на Драконовата колода, какво ни чака?

— Зависи.

— От какво?

— Богове на бездната, откъде да започна?

— Почни с най-лошото, което може да стане.

„Най-лошото?“

— Колко знаеш вече?

Бързия Бен потърка енергично лицето си, сякаш се опитваше да намести чертите му. „Или да се превърне в някой друг.“

— Не толкова много, колкото сигурно си мислиш. Сенкотрон все още не може да преглътне някаква обида, която съм му нанесъл — макар да се кълна в живота си, че не мога да си спомня каква може да е била. Все едно, не бих казал, че сме първи приятели.

— И? — каза само Паран.

— Виж. Трябва да разбереш — обикновено действам сам. А ако ми дотрябва помощ, гледам сделката да е взаимноизгодна… да намаля риска да ми забият нож в гърба. Признавам го, Върховен юмрук, всъщност не се доверявам на никого.

— Съвсем на никого?

— Доверието, което имам… в някои хора… се свежда до това колко добре ги познавам, и оттам — да се доверя, че ще направят каквото аз мисля, че ще направят.

— Доста цинична форма на доверие — отбеляза Паран.