Стивън Ериксън - Сакатият бог

— Вече разбирам, малазанко.

— Карса…

— Има твърде много богове на войната. — И вдигна меча си, а в палатката една жена заплака. — И нито един от тях не разбира истината.

— Карса…

Оголил зъби, той рече:

— Стигне ли се до война, жено, на кого му трябват богове?

Тя се загледа след него, щом тръгна. И тихо прошепна:

— Даруджистан, моля те, не се изпречвай на пътя на този мъж.

Над далечния лагер се вихреше прах. Паран примижа, отхапа отново от странния плод, който събирачите му на продоволствие бяха намерили, и изтри покапалия по брадата му сок.

— Това не помага, Върховен юмрук.

Той се обърна. Ормулогун драскаше трескаво с въглен по избелена дъска. В краката му клечеше тлъст жабок и следеше усилията му с опулени очи.

— Нищо няма да помогне в това — въздъхна жабокът.

— Поколението! — сопна се имперският художник.

— Поколението, дръжки — отвърна Гъмбъл. — О, не беше ли остроумно от моя страна? Критиците никога не ги оценяват по достойнство.

— Какво? Пиявици, смучещи от таланта на други, искаш да кажеш.

— Завиждаш ми на обективността, Ормулогун.

— А ти можеш да си натикаш тая обективност в поколението си, жабок.

Паран дояде плода, огледа костилката и я хвърли през стената. Избърса ръце в крачолите си и каза:

— Юмрук Рит Бюд.

Жената, която се бе подпряла на парапета наблизо, се изправи.

— Сър?

— Съберете ротите на определените им места. Време е.

— Слушам, сър.

Ното Бойл, и той наблизо, извади рибешкия гръбнак измежду зъбите си и се обади:

— Наистина ли?

— Оръжията — каза Паран. — Държахме ги скрити. Но идва време, Ното, когато трябва да се извадят от ножниците. Време, когато трябва да докажат претенциите си. — Погледна накриво резача. — Боговете ни подритваха дълго време. Кога казваме стига ?

— А ако ги нямаше, Върховен юмрук, щяхме ли да се справим по-добре?

— Не — отвърна Паран и добави през рамо, след като го подмина: — Но тогава поне нямаше да имаме възможност да обвиняваме някой друг.

Сестра Опровержение бавно огледа далечните стени. Изведнъж забеляза, че не се вижда нито един войник.

— Слязоха. Въпросът сега е дали напускат, както дойдоха, или излизат от това, което остана от портата, и се опитват да разбият обсадата?

Разводнен Екзиджънт до нея погледна назад към лагера.

— Ако е второто, може би сме в беда, сестро.

Сестра Опровержение се престори, че не го е чула. Ако семето на съмнението му бе зажадняло за вода, трябваше да си я намери другаде. „Още седмица. Нищо повече не ни трябва. И тогава брат Спокойствие ще е тук с пет хиляди чужденци в тежка броня.“ Обсаждащите сили бяха пострадали — последният щурм бе жесток. Мощта й се бе смалила наполовина. Властта й над тях бе крехка, а това чувство не й бе познато.

— Не виждам никакво движение при портата, сестро Опровержение.

Имаше барикада за махане, а това щеше да отнеме време. „Но… Усещам го. Идват.“

— Събери ротите, Екзиджънт. Портата е гърлото на бутилката. Ако можем да ги запушим там, ще ги задържим, докато не се изтощят.

— А ако пробият?

Тя се обърна се и го изгледа.

— Съмняваш ли се във волята ми? Допускаш ли, че този Господар на Колодата може да постигне нещо повече от това да ме отбива? Няма да отстъпя, Екзиджънт, разбери го. И ако това означава всеки от нашите Изповядани — и всеки един от техните командири Разводнени — да свърши като труп на бойното поле, така да бъде.

Разводнен Екзиджънт пребледня и отдаде чест.

— Ще уведомя командирите, че ще настъпим.

— Нареди им да са в готовност, Екзиджънт. Заповедта за настъпление ще е моя и само моя.

— Разбира се, сестро Опровержение.

Той тръгна, а тя отново съсредоточи вниманието си върху крепостта. Все още никаква дейност на барикадата. „Може би усещането ми е погрешно. Може би всъщност бягат през лабиринт и обсадата просто е приключила. Но той ще се върне. Някъде. Този трън все още не е изваден от петата ни, сигурна съм.“

Присви очи и примига, за да проясни гледката си — но проблемът не беше с очите й. Високите стени от двете страни на барикадираната порта бяха станали странно размътени, сякаш камъкът се бе превърнал във вода.

И от този камък-вода излизаха войници в строй, а след това лека пехота и стрелци, развърнаха се настрани от главните редици. Пет линии в дълбочина, разгънаха се и започнаха да се съединяват с тези от другата страна. Конница се появи с тътен на левия фланг и препусна към възвишението на запад.