Стивън Ериксън - Сакатият бог

— Банашар — каза тя.

Бившият жрец изкуцука до Лостара.

— Капитане. Походната ви торба, ако обичате.

Тя го погледна намръщено.

— Какво?

— Може ли походната ви торба, капитане?

Хенар й помогна да я смъкне от раменете си. Оставиха я на земята.

Коленичил пред нея, Банашар се засуети с каишките.

— Тя прецени, че сте най-силната — замърмори. — Дар от бог? Възможно. — Вдигна очи към нея. — Или може би просто сте най-упоритата от всички ни. — Дръпна напукания от слънцето кожен капак, бръкна вътре и извади малка дървена кутия.

Лостара ахна.

— Това…

— Знаехме, че ще продължите.

Понечи да се изправи, кимна благодарно, след като Лостара му помогна, след което бавно се приближи до адюнктата.

В ума на Лостара се върна спомен… Тронната зала. Онзи Цеда. Кралят… „оплакваше се, такъв невзрачен дар, тази кама. И какво й каза Цеда? Ужасна нужда…“

Банашар отвори кутията. Адюнктата бръкна и извади камата. Вдигна я пред себе си.

„Когато потрябва кръв. Когато е нужна кръв.“

Тавори я погледна и Лостара осъзна, че е изрекла думите на глас.

Банашар заговори:

— Адюнкта, Цеда на краля…

— Е Древен бог, да.

Адюнктата продължи да оглежда камата, а след това бавно вдигна очи и погледът й се плъзна от лице на лице. А после нещо пробяга по лицето й, пропука маската. Пукнатина към… „към такава болка“. И изчезна отново, а Лостара се зачуди дали изобщо го е видяла, зачуди се дали просто не си го е въобразила. „Тя е само това, което виждаш. А това, което виждаш, не е много.“

— Вашата кръв, адюнкта — каза Банашар.

И видя как Фидлър, много зад адюнктата, обърна гръб, сякаш от срам.

Адюнктата ги гледаше всички. Лостара се озова до Тавори, без да помни кога и как, и видя лицата пред себе си, всички приковани в адюнктата. Видя напуканите им устни, блясъка на непоносима нужда в очите им.

До нея, с глас, който можеше да стрие камъни на прах, Тавори Паран каза:

— Не пихте ли достатъчно?

Фидлър чуваше музика, изпълнена с такава скръб, че усети как всичко вътре в него се прекърши. Нямаше да се обърне, нямаше да гледа. Но разбра, когато тя заби ножа дълбоко в дланта си. Усети го все едно, че беше в собствената му длан. Кръвта бе яркочервена по простичкото желязно острие, покрила леко извития жлеб. Можеше да я види в ума си — не беше нужно да вдига глава, нито да поглежда през рамо към всички тях, както стояха, с жаждата им и с раната, хвърлена така жестоко в очите им.

И тогава, в непоносимо натежалото безмълвие, с капещата от ръката й кръв, адюнктата падна на колене.

И заби острието в коравата земя, и Фидлър потръпна, а музиката усили ритъма, изведнъж заглъхна и се върна към него на шепот.

Коленете му бяха студени.

Лостара Юил вдигна глава. Последните си коне ли убиваха? Изобщо не знаеше, че са им останали, но сега ги чуваше — някъде сред войнишкото множество. Пристъпи напред и ботушът й се хлъзна.

Хенар до нея изруга тихо. Но не от яд. От почуда.

Чуха се викове, после секнаха.

Отдолу се чуваше тихо шумолене и тя погледна в краката си. Земята бе тъмна, оцапана…

Мокра.

Банашар беше до адюнктата и я вдигаше.

— Юмруци! — изрева той. — Наредете им да приготвят буретата! Бързо!

В краката им бликаше вода. Светлината на слънцето заблестя и Лостара видя разливащата се във всички посоки вода. Вече я усещаше през дупките в ботушите си, студена, ледена. Вдигна се до глезените й.

„Какво каза Рутан Гъд? Че сме в басейн? Колко дълбоко ще стане?“

Падна на колене, наведе глава и почна да пие като животно.

Хаос сред армията. Смях. Вой, гласове, извисени към боговете. Знаеше, че ще има глупаци сред тях, които ще пият твърде бързо и много и това ще ги убие. Но имаше офицери и сержанти, щяха да ги спрат. А и повечето глупаци вече бяха измрели.

С пълни бурета и мехове… Можеха ли да продължат още единадесет дни? Вече щяха да могат да ядат и да киснат в толкова вода, в колкото могат. Щяха да усетят как силата се връща в крайниците им. Мислите им щяха да се пробудят от мудната вцепененост, която ги бе обзела от толкова дни.

Водата продължаваше да се вдига.

Прозвучаха рогове. И изведнъж Ловците на кости поеха отново в марш. Да потърсят по-високо място. Този нож бе донесъл цяло езеро — не, цяло море.

Миризмата на вода изпълни въздуха, гъста като кръв.