Стивън Ериксън - Сакатият бог

— И не трябва, точно това имам предвид. Хората могат да изприказват какво ли не, могат да натрупат цяла лигава планина от говна като самите богове, стига да има достатъчно време, достатъчно лъжи и достатъчно мълчания .

„Вече съм Ловец на кости. Нищо общо нямам вече с никого от вас — това се опитвах да кажа на Хедж.“

— Чудесно. Сега иди да наловиш няколко кости.

„Защо пък не? Чии кости искате да наловим?“

Уискиджак подкара коня си леко напред, обърна го и прегради пътя на Фидлър. Да, старият му сержант не изглеждаше добре — приличаше на скапан полумумифициран труп, а и устата му не беше много по-добре.

— Чии според теб, Фид? — И все пак гласът му беше… беше си същият .

— Откъде го взехте това име, Фид? — А това пък си беше Малът, но много лошо накълцан, раните му — покрити с кори съсирена кръв.

„Името? Ловците на кости? Беше заради едни кости на пръсти, мисля.“

— От чия ръка?

„Какво? Ничия… на много хора. Безименни, отдавна умрели — просто безименни кости!“

Всички вече се стапяха, изчезваха от погледа му. Но му се искаше да останат. Трябваше уж да са с него, да отнесат душата му, щом умре.

Уискиджак подкарваше коня си заднешком, ставаше все по-прозрачен, стапяше се.

— Кости на падналите, Фидлър, Е, кой падна най-далече ?

Пред него вече нямаше нищо освен онази далечна равна линия. Нищо освен хоризонта. Фидлър потърка лицето си. „Шибани халюцинации. Можеха поне да ми дадат глътка вода.“

Продължи да крачи. Нямаше смисъл да го прави. Нямаше смисъл и да спре.

— Ха, кой падна най-далече. Странен човек е Уискиджак.

„Но може би беше точно така? Може би тя ни направи и ни нарече така, за да изловим костите на един паднал бог. Може би ни го казваше през цялото време, но бяхме твърде тъпи, за да го разберем.“

„Но виж онази линия. Съвършената равна линия. Просто чака костите ни, за да ни превърне в бряг, а щом стигнем, вече не продължаваме.“

„Почти е време.“

„Хедж, ще те намеря, ако мога. Няколко думи. Стискане на ръце или тупване по главата, което е по-подходящо за момента.“

„Ловци на кости. О. Страхотно.“

Лостара Юил си искаше бога. Искаше да усети онзи приток на сила, онази изумителна воля. Да я отнесе оттук. Да почувства внезапно как безсмъртна мощ изпълва тялото й — и щеше да се пресегне и да издърпа Хенар Вигълф под тъмното си крило. Други също, ако можеше. Цялата тази армия от страдалци… Не заслужаваха това.

Хенар вървеше до нея, готов да я подкрепи, щом залитне. Беше изглеждал несломим, но вече се беше превил като старец. Жаждата ги смазваше всички като огромна, притиснала ги отгоре длан. Адюнктата беше на десет крачки напред с Банашар вдясно от нея, а още по-напред крачеше Фидлър, сам, и тя си въобрази, че чува от него музика, зов на сирена, който ги теглеше все напред. Но цигулката му бе счупена. Никаква музика нямаше, каквото и да си мислеше, че чува, само бавната траурна песен на собствената й кръв, хрипливия им дъх и скърцането на протритите им ботуши по твърдата земя.

Нефритените странници висяха в небето на север и мятаха объркани сенки — вече кръжаха и през деня, видими дори през яркия блясък на слънцето, и правеха светлината му злокобна, неземна.

Адюнктата вървеше колебливо, отклоняваше се за малко надясно и после отново наляво. Като че ли само Фидлър можеше да поддържа права линия. Лостара си спомни гадаенето. Дивашката му жестокост… за нищо ли беше? Поток от възможности, нито една реализирана, нито една — пренесена в следващите дни. Като че ли адюнктата — единствената несвързана с карта — ги беше отклонила всички от предопределението им и ги беше отвела в място, където единственият край е смъртта, при това смърт лишена от слава и чест. Ако беше така, то гадаенето на Фидлър бе най-жестоката шега.

Дали той вървеше там, пред всички останали, тласкан от някакво отчаяно желание? За да ги отведе всички до истината на виденията си? Но пустинята продължаваше да се простира празна — дори костите на децата от Змията вече не се виждаха — бяха ги изгубили, но никой не знаеше точно кога, а пътеката, която можеше да ги е отвела до митичния град Икариас, вече не се виждаше никаква.

Погледът й отново се спря на адюнктата, тази жена, която бе избрала да следва. И не знаеше какво да мисли.

Отвъд Тавори хоризонтът, бледен като водата на тропическо море, вече очертаваше огнена ивица. Възвестяваща края на нощта, края на този поход. Наоколо закръжиха сенки.

Фидлър спря. Обърна се към тях. Към всички тях.