Стивън Ериксън - Сакатият бог

Блистиг успя да се надигне и бавно седна.

— Тя ни уби всички. За нищо. — Гневният му поглед обходи лицата им едно след друго. — Да, виждам го в очите ви, никой от вас не може да ми каже друго. Тя ни уби. Знаете го също като мен. Е, искате да ме убиете? Искате да свършите нейната работа? — Изправи се с усилие. — Дайте ми достойнството да умра сам.

— Трябваше да си разбрал цената му, преди да забиеш нож в Поурс, Юмрук Блистиг — каза Рутан.

— Може би. Но той ме излъга, а мразя да ме лъжат. — Изпъна пръст към Кайндли. — С тебе не сме приключили. Ще те чакам при Портата на Гуглата, старче.

— Жалък си — изсъска Фарадан Сорт.

Оставиха го. Блистиг едва се държеше на крака и щеше да му трябва време, докато отново може да тръгне. Сканароу закрачи до Рутан Гъд.

— Надявах се, че просто ще го убием — каза тихо. — Този човек е убиец все пак. Поурс изобщо не е бил въоръжен — ножът му бе забит до дръжката в една бала във фургона.

— Ако някой ще чака Блистиг при Портата на Гуглата, това ще е лейтенант Поурс, не мислиш ли?

Но Сканароу поклати глава.

— Никога не съм вярвала във възмездие отвъд Портите на смъртта. Никой не клечи от другата страна да претегля везните на живота. — Залитна и Рутан я задържа. За миг тя се отпусна на него. — Мамка му, май няма да издържа тази нощ.

— Ще издържиш, Сканароу. Няма да ти позволя да умреш, разбираш ли ме?

— Няма изход и ти го знаеш, мили. Знаеш го — не можеш да скриеш това, което виждам в очите ти.

Той нямаше какво да отвърне.

— Ще ме забравиш, нали? След време. Като… всички останали.

— Не казвай това, Сканароу — грешно е да мислиш така. За такива като мен… не забравянето е проклятието ни. А помненето.

Тя се усмихна тъжно и се отскубна от прегръдката му.

— Тогава те моля, мили, направи всичко, което можеш, за да ме забравиш. Не оставяй никакъв спомен, който да те мъчи — нека всичко угасне. Няма да е трудно — това, което имахме, не трая дълго, нали?

Беше чувал такива думи преди. „И точно затова помненето е проклятие.“

Блистиг се загледа назад, откъдето бяха дошли. Видя в далечината светлина на фенери, люшкаха се ниско над земята. Намръщи се. Фенерите се приближаваха.

„Тя ни уби. На разсъмване, когато всички ще сме свършили, когато вече няма да можем да направим нито крачка повече, ще ида при нея. Ще я пробода. Не фатална рана, не бърза, не. В стомаха, където киселините ще изтичат и ще започнат да я прояждат отвътре навън. И ще коленича над нея, ще се взра в болката и това ще е най-сладката гледка в живота ми. Гледка, която ще отнеса чак в смъртта.“

„Но и това няма да е достатъчно, не и заради всичко, което ни причини. Кайндли, при Портата на Гуглата ще трябва да почакаш, защото няма да съм приключил с Тавори Паран от Дома Паран.“

Т’лан Имасс бяха направили носилка, на която лежеше загърнато тяло. До нея се влачеше морски пехотинец с оцапани с кръв до лактите ръце.

Блистиг примижа към тях.

Т’лан Имасс го подминаха и Юмрукът погледна пребледнялото лице на мъжа в носилката. Изсумтя.

Войникът спря пред него и отдаде чест.

— Юмрук.

— Поурс не е ли мъртъв вече? Какво значи това, лечител?

Отговори му юмрук — стовари се в лицето му толкова силно, че му размаза носа. Блистиг залитна, падна и остана да лежи замаян.

Лечителят се наведе над него. Заговори, докато разтриваше кокалчетата си:

— Това значи, Юмрук, че въпреки всички говна, които Поурс трябваше да изгази заради теб, решихме да го направим почетен морски пехотинец. Значи, ти ръгаш с нож наш приятел, морски пехотинец, и вече си ни на мушката. Ясен ли съм, сър? Вече си на мушката на морската пехота.

Блистиг го чу как се отдалечи след Т’лан Имасс. Обърна се на една страна, изплю слуз и кръв, а след това се изсмя горчиво. „Да, човек го измерват според враговете му.“

„Направете ми най-лошото, което можете. Стига първо да се добера до нея…“

Мина доста време, докато успее да се изправи, но когато тръгна след колоната, крачките му бяха твърди и отсечени, дори енергични. В главата му три думи се въртяха като мантра: „Да я намеря. Да я намеря. Да я намеря.“

Вдигаха лагера на хундрилите, но болезнено бавно. Бадале и още двайсетина от децата на Рут гледаха как всичко бавно се събира и сгъва за тази последна нощ — всичко освен палатката на майката, а тя все още не беше се появила.

Акушерките и другите жени бяха излезли — по лицата им не можеше да се прочете нищо — и сега Бадале виждаше в ума си само трима, останали вътре. Бащата, майката и бебето. Това ли щеше да е последният им дом?