Стивън Ериксън - Сакатият бог

Трябваше да й го признае. Светът беше нейният враг и тя бе готова да се изправи срещу него, без да мигне. Беше ги повела по този път на страданието в името на Сакатия бог, а какъв друг път можеше да има към този бог? Най-великото жертвоприношение ли правеше от тях? Толкова жестоко и просто ли беше? Фидлър не мислеше, че е способна на това. Искаше му се да отрече самата мисъл.

Но ето, че крачеше тук, на малко повече от петдесет крачки пред всички. Дори хундрилските деца вече ги нямаше, бяха го оставили сам. А зад него разбитото човешко множество се влачеше напред като звяр с прекършен гръбнак. Беше изоставило всякакъв строй, всеки войник се движеше според силите си. Носеха оръжията си, защото вече не помнеха да не са ги носели някога. И падаха един след друг.

Под призрачната светлина на Нефритените странници Фидлър беше впил поглед в далечната равна линия на хоризонта и краката му стържеха земята. Мускулите му бяха толкова изтръпнали, че не усещаше никаква болка. Слушаше собствения си дъх, хриплив и накъсан, докато въздухът пълзеше с усилие нагоре и после надолу в подпухналата му, раздрана трахея. В този тъй необятен пейзаж наоколо усещаше как собственият му свят се свива, стъпка подир стъпка, и знаеше, че скоро ще чува само собственото си сърце, как ударите му заглъхват, губят ритъм и най-сетне замират.

Този миг го очакваше някъде напред. Тръгнал бе, за да го намери.

Тихо шумолене го измъкна от трескавия унес. Видя до себе си конник — толкова близо, че можеше да го достигне с ръка, ако поискаше, и да я отпусне на покритото с коричка сол конско рамо. Мъжът, който го яздеше, му бе твърде добре познат.

„Счупи си крака. По най-тъпия възможен начин. Малът — виждам те, — ти искаше да му го оправиш. Но той не щя. Това му е проблемът: слуша само когато му скимне.“

„Тротс, все още си проклетият най-гаден баргаст, който съм виждал. Такива грозници ви въдеха в племето ти, нали? За да плашите врага. Да не би и жените ви да развъждаха кьорави? Да са равни везните, иначе няма как.“

„Та къде е Бързия Бен? Калам? Искам да ви видя всички тук, приятели.“

„Хедж, е, той се отдръпна от този път. Не мога да го гледам в очите напоследък. Това е гадното изкривяване в цялата работа, нали? Може би ти би могъл да го уговориш, сержант. Уговори го да се върне към нещата, каквито е редно да са.“

— Хедж е там, където ние го искаме, Фид.

„Какво?!“

— Пратихме го при теб… при това тук, искам да кажа. Пътят му обратно беше самотен, сапьор.

Малът се намеси:

— Бас слагам, че е смятал, че се е справил добре, когато застана пред тебе, Фид. Само за да го отпратиш.

„Аз… о, богове. Хедж. Трябва да го намеря, да го разнищим всичко това, на разсъмване… ще стигнем до утрото, нали, сержант?“

— До утрото да, сапьор. До утрото.

„А после?“

— Толкова ли бързаш да се присъединиш към нас?

„Уискиджак — моля те — къде другаде бих могъл да ида?“

— Ако не чакахме просто утрото, войник, щеше да се наложи да попиташ: защо, в името на Гуглата? Мислиш ли, че щяхме да те подложим на цялата тази гонка за нищо? А после и Хедж. Тук е, за да умре до теб, и толкова, така ли? Пратили сме го, за да можеш просто да го целунеш и да се помириш с него? Богове на бездната, Фидлър, не си чак толкова важен в тази скапана схема.

— Е, може и да е, сержант — каза Малът. — Капитан го направиха вече, нали? Има си вече своя рота десантчици и тежки. Адски досаден е станал вече, сериозно.

— Небето избледнява — рече Уискиджак.

„Защото сте на проклети коне. Аз не мога да го видя.“

— Лъжлива зора — изсумтя Тротс. — А Фид гасне, сержант. Не можем да се задържим тук много дълго. Спре ли да мисли за нещо повече от следващата крачка…

„Бях чирак на зидар. Мечтаех си да стана музикант, дебел и пиян в някой кралски двор.“

— О, спри! — обади се някой от тълпата. — Някой да му намери цигулка, а на мен носна кърпа.

„Радвам се, че всички сте тук с мен. Е, повечето поне. Подпалвачите на мостове заслужаваха по-добра смърт…“

Конникът се изсмя презрително.

— Не бъди такъв идиот. В главите си всички сте ни направили на нещо, което никога не сме били. Колко бързо си забравил — бяхме размирни в най-добрите времена. Останалото време — а това май беше почти през цялото време — налитахме да се душим един друг. Офицерите, които назначаваха при нас, дезертираха първи. Толкова лошо беше, Фидлър.

„Виж, нищо не съм направил, за да възникне тази шибана легенда, сержант. Едно проклето нещо не съм казал.“