Стивън Ериксън - Сакатият бог

Чу обърканите викове на командирите си и усети страха, свил сърцата на Изповяданите. „Той отвори портали през стените. Знаеше, че ще следим барикадата и ще чакаме да започнат да я свалят. Знаеше, че няма да настъпим, докато не го направят. А сега сме неподготвени.“

Обърна се рязко и извика:

— Оформи боен ред! В линия!

„Гласът ми ще впримчи душите им и ще тласна Изповяданите напред, като развихрени вълци. Ще пренебрегнат раните си. Страха си. Ще мислят само за клане. Докато падне и последният ми войник, врагът ще е престанал да бъде военна заплаха. В това се заклевам!“

Видя как Разводнените й командири овладяват ротите с гласовете си, силни като камшици с железни шипове. Вече можеше да я усети: смразяващата неумолима магия на Акраст Корвалайн. Набъбващата й мощ я изпълни с наслада.

А след това някой изкрещя и сестра Опровержение се олюля. „Какво? Загубих един от командирите си? Как?“

Видя въртоп от войници, струпани там, където допреди миг беше стоял Разводненият. Ужас и страх се понесоха на вълни.

На четирийсет крачки оттам друг командир изведнъж падна убит, със зейнали в гърдите рани.

„Внедрили са убийци!“ Усили гласа си:

— НАМЕРЕТЕ ГИ! УБИЙЦИ! НАМЕРЕТЕ ГИ!

Ротите бяха изпаднали в хаос.

— ПЪРВИТЕ РЕДИЦИ, ПРИГОТВИ СЕ ЗА ВРАГА!

Видя Екзиджънт и чу виковете му, докато се мъчеше да наложи ред над изпадналите в паника Изповядани. Понечи да тръгне към него и видя тъмнината, изригнала зад гърба му. Извика предупредително, но… късно. Ножовете се забиха. Екзиджънт изви гръб, стъписан от болката, и след това вече падаше.

„Акраст Корвалайн, призовавам силата ти!“ Тръгна надолу по склона. Тъмнината бе изчезнала, но след като магията усили взора й, успя да види лъкатушещата й пътека — нямаше вече да се скрие от нея. „Маг. Как смее!“

— НИКОЯ СИЛА ОСВЕН МОЯТА!

И видя как вихрещият се черен облак се олюля, видя как застина на място и се загърчи в паника.

С тръпнещи от нетърпение ръце тръгна право към него. Чу отдясно вражеските рогове — сигнал за атака. Щеше да се справи с това по-късно. „Все още мога да спася положението. Трябва!“

Мракът се гърчеше, стиснат в здравата хватка на Акраст Корвалайн.

Само шест крачки оставаха още между нея и скрития маг.

— НИКОЯ СИЛА ОСВЕН МОЯТА!

Магията изригна и изчезна с гръмовен тътен и тя видя пред себе си залитащ мъж, който се смъкна на колене. Тъмнокож, плешив и мършав. Не беше Господарят на Колодата. Все едно. Щеше да го разкъса.

Четири крачки и ботушите й изскърцаха върху чакъла, а той вдигна глава и я погледна.

И се усмихна.

— Хванах те.

Дори не чу убиеца си, когато се озова зад нея, но дългите ножове, които изскочиха от гръдния й кош, я надигнаха от земята. Заизвива се на остриетата, докато убиецът я вдигаше още нагоре. След това с глухо изпъшкване я запокити настрани. Тя излетя във въздуха, тупна тежко и се претърколи върху острите камъни.

Кучият син беше прерязал вените под двете й сърца. И сега, докато издъхваше, главата й се люшна и тя го видя. Плещест, с абаносова кожа, от дългите остриета в ръцете му капеше кръв.

Всичките й Разводнени бяха мъртви. Чу как вражеските редици връхлетяха върху обърканите й бойци.

Долови смътно думите на мага, обърнал се към убиеца.

— Прибери тоя отатарал в канията, Калам, бързо.

Другият изръмжа в отговор:

— Готово. Сега… направи ме отново невидим.

Гласовете им заглъхваха.

— Да не мислиш, че е лесно? За малко да ме довърши с онази команда, проклетницата.

Отдалечаваха се.

— Просто се чувствам малко оголен тука, Бързак — зад вражеските линии и прочие.

— Какви линии?

Сестра Опровержение отвори очи. „Отатарал? Извадил си отатарал? О, глупак такъв.“ Последните й мисли бяха изпълнени с мрачно задоволство.

След като врагът бе разбит и обърнат в бяг, Боен водач Маток препусна към позицията на Паран при западното възвишение и спря пред него.

— Върховен юмрук! Последните побягнаха в долината. Да ги преследваме ли?

— Не — отвърна Паран, загледан към връщащите се от бойното поле Бързак и Калам. — Започнете да събирате фураж за конете. Изпрати патрули по-навътре в долината, ако трябва — но само продоволствие, никаква гонитба. Боя се, че ни чака здрава езда.

— Накъде?

— На юг, Маток. На юг.

Бойният водач обърна коня си, изрева заповеди на помощника си Т’морол, който чакаше малко по-назад с крило конница, а след това препусна към главната си сила. Нападателите на Маток бяха излезли зажаднели за бой и се бяха справили добре. Докато гледаше след него, Паран се почеса по врата и измърмори: