Стивън Ериксън - Сакатият бог

— Най-безопасната. Не е нужна голяма проницателност, за да разбереш, че повечето хора се грижат единствено за себе си. А щом проумееш какво искат, можеш да…

— Да ги манипулираш?

Магьосникът сви рамене.

— Толкова голяма загадка ли съм? Дванайсет души имам в себе си. Помисли над това. Всички онези животи, всички страсти, съжаления, рани. Това, което усещаш за живота си, аз го имам дванадесетократно. А някои от тези души в мен са… стари .

— И все пак по необходимост всички трябва да действате заедно, заради обща цел.

— Щом казваш.

Паран го загледа замислено. „Загадка ли? Каква загадка?“

— Добре. Най-лошото ли? Ето ти го. Куралд Галайн пада пред отмъстителните Тайст Лиосан и те тръгват по този път право в сърцето на Сянката, свалят Сенкотрон и оттам продължават напред, до този свят, обединяват се с Форкрул Ассаил в убийствена вълна, докато не остане нито един град, нито едно засято поле, нито едно човешко дете, родено на света. Искаш ли останалото?

— Още ли има?

— Древните богове, след като най-сетне са освободили дракона Отатарал, успяват да унищожат магията, освен заплатената с кръв — освен ако Коурабас не бъде убит, разбира се, но ако стане това, ще означава, че Елейнт, които вече са се развихрили или скоро ще се развихрят в този свят, ще са го убили — и те на свой ред ще се опитат да наложат господството си, не просто в това селение, а във всички, и ще носят хаос навсякъде, където отидат. И тъй, макар че ще сме заличени от лицето на земята, ужасни сили ще се надпреварват да завладеят наследството ни. Боговете ще са мъртви, магията ще се е превърнала в жажда, която само глупци биха дръзнали да утолят и… е, трябва ли да продължавам?

Бързия Бен облиза пресъхналите си устни.

— Части от Бърн умират… на път за тук всеки път, щом докоснехме пръстта на този свят, усещах как кожата й се раздира, умира и изсъхва в нещо… безжизнено.

— Драконът Отатарал, да.

— Май вече го знаех това — измърмори Бързия Бен. — Просто се опитвах да не мисля за него и се надявах, че ще отмине. Дъх на Гуглата! Гъноуз Паран… кажи ми какво можем да направим, за да предотвратим всичко това?

Върховният юмрук повдигна вежди.

— Колко жалко. Това е въпросът, който аз исках да ти задам, Бързи Бен.

— Не е смешно.

— Не съм искал да е.

— Сестра ти…

— Сестра ми, да. Ти беше с нея, магьоснико. Би трябвало да ти е обяснила плана си.

Бързия Бен извърна поглед.

— Иска да освободи Сакатия бог.

— И нищо повече?

— Откъде да знам? Цялото ви семейство ли бяхте такива? Никой не казва и едно проклето нещо на другия? Мъртво мълчание на обедната трапеза? Така ли успявахте да се разбирате, ако изобщо се разбирахте?

Паран се намръщи.

— Не мога да кажа. Че се разбирахме много, имам предвид.

— Какво би могла да таи тя?

— Де да знаех.

Бързия Бен ставаше все по-неспокоен, махаше нервно с ръце, закрачи напред-назад, хвърляше нервни погледи към Паран.

— Мислех, че вие двамата сте планирали това!

— Кое да сме планирали?

— Ти си Господарят на Драконовата колода!

— Да. Защо, да поиграем ли искаш?

За миг очите на Бързия Бен сякаш бяха готови да изскочат. А след това магьосникът, обзет от внезапна надежда, възкликна:

— Гадаене! Да — точно това! Едно проклето гадаене, точно сега — защо не?

Но Паран поклати глава.

— Не го искаш, Висш маг. Повярвай ми. Твърде много пакостливи играчи има в тази игра. Икариум. Драконъс. Първият меч на Т’лан Имасс. Олар Етил, Силхас Руин, Тюлас Остригания, Килава — дори Грънтъл, Смъртният меч на Трийч. А сега и Елейнт, а колко дракони са дошли или идват през портала? Сто? Хиляда? А, и Древните богове: Ерастас, предишният Господар на Плочите, и Килмандарос, и синът й…

Бързия Бен го беше зяпнал, сякаш Паран си бе изгубил ума.

— Сега пък какво? — попита Паран намръщено.

— Те… всички са тук ?

— Нося Драконовата колода в проклетия си череп, забрави ли? Долових първите ветрове на сливането още преди време. Повярвай ми, като казвам, че това ще е най-голямото, което светът е виждал някога, по-голямо дори от оковаването на Сакатия бог. Никой не е казал, че ще е лесно, Висш маг. Въпросът е какво имаш да ми предложиш?

— Ами, още добри новини — изръмжа Бързия Бен. — Какво друго?

— В смисъл?

Висшият маг вдигна ръце.

— Да добавим просто К’Чаин Че’Малле и Джагът, и, а, може би е редно да споменем самия Качулат — вече не влачи Трона на Смъртта на глезена си. И неизвестно колко олигавени фанатици на Вълците на Зимата! А какво да кажем за самия Сакат — той ще кротува ли? От къде на къде? На негово място, само да ми покажеш подканящата врата в другия край, бих рязал гърла по целия коридор. Все пак съм си спечелил правото на толкова мъст, колкото мога да нанеса, нали така?