Стивън Ериксън - Сакатият бог

Паран изпъшка.

— Добре, значи е много по-сложно, отколкото си представях.

Бързия Бен като че ли се задави от отговора му. Закашля се, изплю, а накрая тръсна глава, пое си дълбоко дъх и рече:

— Трябва ни тайно оръжие, Паран.

— Имам едно смътно усещане…

— Дето изгаря дупка в стомаха ти ли?

„Надявам се, че не.“

— Мисля, че може би имаме две тайни оръжия, Висш маг.

— Моля, умолявам те — продължи.

— Бързи Бен, кажи ми: кой беше най-коравият Подпалвач на мостове, когото изобщо си познавал? Помисли, но внимателно. Забрави любимците си. Забрави фаворитите си и онези, които непрекъснато се стараеха да изглеждат зли. Не загрубелите тъпаци, не забиващите нож в гърба, дори не позьорите. Най-коравият , Бързи Бен. Ден след ден, в добри времена, в лоши. Кажи ми. Кой?

Висшият маг примижа, погледна земята в краката си, а после въздъхна и кимна. Вдигна глава и отвърна:

— Нямаше нужда от това изброяване, Гъноуз. Знаех отговора от самото начало. Всички го знаем.

— Кой?

— Фидлър. Няма по-корав жив човек от него.

Паран извърна очи.

— Семейството ми… да, наистина беше доста сложно. Но ще ти кажа едно. Единственото, което знам без никакво съмнение. И то започва с един спомен. Сестра ми имаше едно местенце, разчистено за нея в двора на извънградското ни имение. И там, още докато бе само на пет годинки, с играчки разиграваше сражения от всяка историческа книга и всеки ръкопис, който успееше да намери. А когато баща ми забавляваше Върховни юмруци при сделките си с продажба на коне, понякога предизвикваше тези командири ветерани да поиграят на бойното поле срещу малката Тавори с всичките онези войници играчки. Да преценят честно загубите и да видим какво става. Сестра ми, Бързи Бен, от седемгодишна, никога не губеше срещу нито един командир. А когато извлечаха труповете им, така да се каже, навлизаше по-надълбоко в историите и започваше да взима страната на губещия — и пак печелеше.

— Тавори значи.

— Помисли за всички велики пълководци — Дасем, Колтейн, К’азз, Дужек, Греймейн — заклевам се, бих заложил на сестра си срещу всеки от тях. Богове на бездната, срещу всички тях наведнъж. — Беше се загледал на югозапад. — Ето ти ги, Висш маг. Фидлър и сестра ми. Нашите две оръжия. — Когато се обърна, видя, че Бързия Бен го гледа умислено.

— Възнеслите се Мостоваци държат Портите на смъртта — каза Висшият маг.

— Знам.

— Освен Хедж. Уискиджак върна Хедж — при Фидлър.

— Той знаеше ли?

— Помниш ли Пейл, Гъноуз Паран?

— Отчасти.

— Да, ти все още не беше там, не и когато се събрахме на оня хълм край града. А ако беше, Сори щеше да забие нож в гърба ти.

— Та какво за Пейл, Бързак?

— Просто… всички бяхме там. Опитахме се да осмислим нещата. А сега имам усещането, че… че всички ще се срещнем отново. За да доведем всичко до края.

— По един или друг начин.

— Да.

— Как оценяваш шансовете ни, Висш маг?

— Нищожни.

— А оръжията ни?

— След като аз залагам на Фидлър, а ти на сестра си — те са най-доброто, на което можем да се надяваме.

— А тук имам още две — омразния Калам и Бързия Бен. Знаеш ли, ако не бях такъв реалист, щях да се чувствам уверен.

Усмивката на мага повехна.

— Трябваше ли наистина да го кажеш точно така, Върховен юмрук?

Усети погледа й върху себе си, докато се мяташе на гърба на коня, и присви очи към широката долина отдясно. Богати земи. След това се обърна към нея.

— Какво?

Майнала поклати глава.

— Някой ден ще те прати на сигурна смърт. Знаеш го, нали?

— Каквото и да си мислиш, че си видяла, Майнала, просто трябва да ми повярваш: наистина си нямаш представа какво сме преживели двамата с Бързака — изсумтя Калам.

— Страхотно. Хайде, впечатли ме.

— Сигурно е невъзможно, но все едно, ще се опитам. Джагът и Пурпурната гвардия в Леса на Мот. Магове убийци Тайст Андий и знатни демони в Даруджистан. Повече Нокти, отколкото можеш да изброиш. — Погледна я, видя безизразната й физиономия и въздъхна. — И никак не бяхме зле двамата, да знаеш. Икариум, Панион Домин, К’Чаин На’Рук и дракони соултейкън — Бързака се изправяше срещу всички тях. Колкото до мен… ако можех да вдигна на крак всеки човек и всеки демон, и всеки каквото и да е, когото съм убил, щях да имам достатъчно голяма армия, за да удави Форкрул Ассаил в пикня, боя го остави.

Тя продължи да го гледа мълчаливо, а после отрони равнодушно:

— Вие двамата сте непоносими.

— Какво нахалство — изръмжа той. — След всичкото внимание, което ти отделих.