Стивън Ериксън - Сакатият бог

Юмрук Рит Бюд, застанала до Паран — толкова близо, че можеше да помирише косата й — попита:

— Можа ли да видиш отличителните им знаци, Боен водач?

Маток изкриви лице.

— Вълчи кожи, Юмрук. Вълчи черепи също. Не се приближих достатъчно, но ако имат трупчета на вълчи кутрета, увиснали от ушите, нямаше да ме изненада.

Паран въздъхна.

— Тогг и Фандърей. Това вече усложнява нещата.

— Защо да ги усложнява? — изсумтя Ното Бойл, извади рибешкия гръбнак от устата си и огледа червения му връх. — Нищо сложно няма в цялата тази работа, нали, Върховен юмрук? В смисъл, тръгнали сме в бърз марш кой знае накъде, а където и да е това къде, няма да е хубаво, а щом стигнем там, се каним да съберем сили с някой, който може би може да е там, да водим война срещу Древна раса и техните човешки роби без никаква определена причина, освен че са адски гадни. Сложно ли? Глупости. Виж, Седемте града… онова беше сложно.

— Свърши ли, Бойл?

— Ното Бойл, сър, моля. И да, свърших. Засега.

— Сложно го прави — продължи Паран — това, че не държа особено да се бия с поклонници на Вълците на Зимата. Всъщност симпатизирам на каузата им и макар че бих могъл да не се съглася със средствата, с които се канят да изразят вярата си… — Млъкна и се обърна към Рит Бюд. — Богове, чуй ме само. Започнах да дрънкам като Бойл!

— Ното Бойл.

— Въпросът е, че се налага да минем през този проход. Маток? Някакви други маршрути през планините?

— Откъде да знам? Никога не съм бил тук.

— Извинявай. Глупав въпрос.

— Дайте просто да ги прегазим, Върховен юмрук. Смятам, че са под пет хиляди…

Юмрук Рит Бюд се задави. Изкашля се и рече:

— Пет хиляди?! Окопани? Ще е страшна касапница!

Ното Бойл се намеси:

— Върховен юмрук, едно скромно предложение.

— Казвай.

— Вие сте Господар на Драконовата колода, сър. Поговорете с Вълците на Зимата.

Паран повдигна вежда.

— Да поговоря с тях? Знаеш ли какво? Следващия път, когато се набуташ в пълна с вълци яма, пробвай да преговаряш с тях. Ното.

— Ното Бойл .

— Можете да си менкате кокали — обади се Гъмбъл, който бе клекнал на една плоска скала наблизо. — Да им подушите задниците — чувал съм, че го обичат това. Да легнете на гръб и да вдигнете лапи също.

— Я някой да ни намери някоя по-голяма змия — изръмжа Маток и изгледа ядосано жабока.

Гъмбъл въздъхна шумно и издутото му тяло се сви като спукан мехур.

— Чувствам, че коментарът ми не се приема за конструктивен, което ме води до заключението, че съм в компания на глупци. Какво му е новото на това, питам се?

Паран смъкна шлема си и изтри мазната пот от челото си.

— Значи го правим по трудния начин. Не, Юмрук Бюд, „трудния“ не в смисъл „юмруци в зъбите“. Дайте сигнал на корпуса — нощен марш. Искам на разсъмване да сме строени срещу врага.

— Звучи точно като „юмрук в зъбите“, сър.

— И точно така ще изглежда . Може да свърши с бой, но с малко късмет няма да е касапница.

— И как ще стане това, сър?

— Смятам да ги накарам да се предадат, Юмрук. Гъмбъл, вдигни си пъпчивия корем от тоя камък, намери си бившия художник и му кажи, че е време. Той ще се сети какво имам предвид.

— Той не е мой, Върховен юмрук, а колкото до бивш…

— Тръгвай, преди Маток да те е нанизал на шиш с копието си.

— За буйна радост на приятел и на враг — измърмори Ното Бойл, рибешкият гръбнак в устата му мърдаше напред-назад при всяка дума.

— Виж го как се забърза — подхвърли Рит Бюд. — Мислех, че отдавна е забравил как се подскача.

Паран се върна при коня си и взе юздите от ръцете на едно от бездомните деца, които вече придружаваха войската. Метна се на седлото и погледна мръсното личице на момчето.

— Още ли си искаш наградата?

То бързо кимна.

Паран се пресегна и го вдигна зад себе си.

— Дръж се здраво. Ще препуснем. Може би в галоп. Готов ли си?

Ново кимване. Тънките ръчички се стегнаха здраво около кръста му.

— Да идем да видим този проход. — Паран смуши коня си и се обърна към Маток, който препусна до него. — Е?

— Какво „е“? — изръмжа воинът.

— Физиономията ти едва ли може да мине за щастлива.

— Остро око имате, Върховен юмрук.

— Та какъв е проблемът?

— Има само един проблем, сър, и дано да го решим.

— Винаги ли си толкова жаден за бой, Маток?

— Остро око, тъпа глава.

Паран се ухили.

— Е, никой не е съвършен, нали?

— Вече го разбирам, Върховен юмрук.

— Можеше да ни стане свестен капитан — подхвърли Калам, докато крачеше с Бързия Бен. Гледаха как Паран, съпровождан от конници от Седемте града, препусна към подножието на суровия планински хребет. Убиецът придърпа плътно наметалото си на широките си рамене. — Лошо, че дойде при нас твърде късно.