Стивън Ериксън - Сакатият бог

Въздишката на Тюлас Остригания излезе на дълъг сух хрип.

— Знаеш ли за какво най-много завиждам на моите Хрътки? За свободата им. Нищо сложно в живота им. Никакъв… труден избор.

Силхас кимна и извърна поглед.

— А сега сме изправени точно пред такъв, нали?

— Елейнт ще бъдат тласнати до безумна ярост. Цялото им същество ще бъде погълнато от необходимостта да убият Коурабас — не го ли усещаш в собствената си кръв, Силхас?

„Усещам го.“

Тюлас продължи:

— Не сме изправени пред проблем на вярата. Едва ли дори Аномандър е можел да предвиди, че Древните богове ще са толкова отчаяни, толкова отмъстителни.

— И точно това ме безпокои — призна Силхас Руин. — Не можем да допуснем, че всички Древни богове са се съгласили с освобождаването на дракона Отатарал.

— Има ли значение?

— Не съм сигурен.

— Ще съжали ли някой от тях за унищожението им? Съмнявам се. Щом децата им си отидат, тяхното възкресение е гарантирано.

— За да наследят какво, Тюлас?

— Те очакват Елейнт да убият Коурабас. Изискват го всъщност.

— Трябва ли да ги удовлетворим?

Тюлас Остригания помълча. Лицето му, отнесено в смъртта, беше безизразно, очите — затворени врати.

— Приятелю, какъв избор имаме? Ако Коурабас оцелее, това селение ще умре и ще бъде първото от много.

— И ще остане земя без магия. Но дори в такива места животът ще се върне.

— Не можем да сме сигурни в това. При все че сме изследвали тайните на магията, все още знаем малко. Реели сме се над безжизнена плът… виждали сме какво става, когато всичко е наистина оголено.

Силхас Руин изгледа приятеля си за миг, а след това се наведе и отправи взор към долината на юг.

— Лъжа ли се?

— За какво?

Силхас се сепна — не беше осъзнал, че го е изрекъл на глас.

— Брат ми добре познаваше Древните богове. Твърде често се сблъскваше с тях.

— Може би освобождаването на Драконъс бе неговият отговор на заплахата от страна на Древните богове.

„Драконъс.“

— И какво ще направи Драконъс?

— Не знам, но дори мисълта за това ме изпълва със страх. Добре знаем какво следва, когато гневът на Драконъс се събуди в пълната си сила — неговото решение може да се окаже по-лошо от проблема. Бездната знае, приятелю, виждали сме го лично. Все пак, след като попита… Не знам. Драконъс… освободен. Кой може да му се противопостави сега, след като брат ти е мъртъв? Не знам — този свят се е придвижил напред. Какво би направил той първо? Би подгонил и избил онези, които освободиха Коурабас. Винаги е взимал възмездието на сериозно.

Силхас Руин кимаше.

— А след това?

Немрящият воин сви рамене.

— Ще убие Коурабас?

— И ще остави свят пълен с Елейнт?

— Тогава… може би ще се отдръпне и ще гледа как двете първични сили се сблъскват и се бият, докато едната не победи… но толкова отслабнала, толкова разбита, че той ще трябва само да действа бързо и хладнокръвно. Може би точно това е поискал брат ти от Драконъс в замяна на свободата му.

Силхас Руин вдигна ръце пред лицето си и поклати глава.

— Доколкото познавам брат си, не е имало никакво искане. Имало е само даване.

— Какво терзае ума ти, приятелю?

— Това, че в освобождението на Коурабас има нещо повече, отколкото знаем. Че по някакъв начин, който все още не сме проумели, свободата на дракона Отатарал служи на по-висша цел. Коурабас е тук, защото трябва да е тук.

— Силхас… живите ти сетива са по-остри от моите мъртви. Колко Елейнт са дошли в този свят?

Белокожият Тайст Андий смъкна ръце от лицето си и погледна Тюлас Остригания.

— Всички.

Тюлас Остригания залитна и се обърна — сякаш всеки негов инстинкт настояваше да побегне, да се махне оттук. Където и да е. А после отново погледна Силхас.

— Коурабас няма шанс.

— Да, няма.

— Елейнт ще завладеят този свят — кой ще ги спре? Приятелю — ние сме без значение. Всякаква цел… свърши. Няма да се предам на Тиам обаче!

Внезапният му гняв накара Силхас да изправи рамене.

— И аз.

— Какво можем да направим?

— Можем да се надяваме.

— Какво имаш предвид?

— Казваш, че усещаш Хрътките на Сянката…

— Не близо…

— И ми казваш, че имат нов господар, узурпатора на Куралд Емурлан…

— Който не властва над нищо.

— Да. Все още не. Игра се разиграва тук — извън всичко, което мислим, че разбираме за положението. Казваш, че Хрътките се скитат. Въпросът, който трябва да се зададе, е: защо ? Какво общо има Сянката с всичко това?